Филип Шелби - Опасни муцуни

Уайли въздъхна.

— Може би не разбираш докрай моята работа, Пол: колко важно е да се осигури достъп до най-добрите професионалисти, да имаш възможност да им покажеш как да се изплъзват от агентите на ОМЕГА, за да могат да си вършат работата, да се завръщат в убежищата си, да бъдат по-умни и предвидливи от преследвачите си. Ти разруши толкова много, че дори не мога да ти го обясня. Не мога, наистина не мога.

Една сянка затъмни полезрението на Макган. Това бе цилиндричният заглушител. Макган видя как тази сянка се олюля пред очите му и се издигна нагоре. Отпусна брадичка върху гърдите си и затвори очи. Въпреки отчаяната си надежда знаеше, че това е краят; знаеше го още от мига, в който зърна тези ботуши, беше го доловил в зловещата въздишка на вятъра.

Въпреки протестите му тя го вмъкна в първото такси, което се зададе по улицата. Помоли шофьора да ги остави на две пресечки по-нататък. Останалата част от пътя Холис и Кроуфорд изминаха пеша. Той пристъпваше бавно, преметнал здравата си ръка през рамото й.

— Кажи ми кодовата комбинация — рече Холис, когато стигнаха пред вратата.

Помогна му да влезе в апартамента и го настани на дивана във всекидневната. Под шкафа в банята Холис откри аптечка за първа помощ. Там имаше всичко, което й бе необходимо. С ножиците разряза ръкава на сакото му, след което се зае да обработва раната с антибиотик на прах, памук и йод.

— Изглежда не ти е за пръв път — тихо се обади Кроуфорд.

Лицето му изглеждаше прекалено бледо, дори пепеляво.

— Забрави ли, че съм отрасла в затънтения щат Айдахо? — Той простена от болката и тя прехапа устни: — Извинявай. Да не би да натискам тампона прекалено силно? Ето, вече привършвам. Имаш късмет, че се отърва толкова леко.

— Искам да видя раната в огледалото.

Кроуфорд се извърна с раненото си рамо напред. Виждаше се грозен червен белег — тъканта бе разкъсана от куршума. Болките бяха много силни, но за щастие не бяха засегнати нито костите, нито кръвоносните съдове.

Холис внимателно премести ръката му. Кръвоизливът беше спрял. Намаза раната с мехлема, който бе открила в аптечката, и се зае с превръзката. После разрови комплекта за първа помощ и намери пластмасова тубичка с бели хапчета, но без етикет от производителя.

— Какви са тези хапчета?

— Обезболяващи. От специалните. Засега не се продават в аптеките.

Холис изсипа две хапчета в дланта си.

— О, не…

— Смяташ ли да излизаш някъде? — сърдито попита тя.

Отиде в кухнята и се върна с чаша вода. Остана до него, докато той преглъщаше хапчетата. Хвана го под здравото рамо и му помогна да прекоси дневната, за да стигне до спалнята. Намери възглавници, взе едно одеяло и го накара да легне.

— Дай ми четири часа — промърмори Кроуфорд.

— За къде бързаш толкова? Днес Майстора вече се позабавлява достатъчно. Съмнявам се, че ще иска да убие още някого.

Горчивината в гласа й изненада и самата нея. После осъзна, че не бе предизвикана от възмущение или гняв, а от страха, загнездил се у нея. Младата жена си припомни звука на счупеното стъкло, изумения поглед на Кроуфорд, когато куршумът се заби в рамото му, как Пол се бе нахвърлил върху нея, а сетне кръвта, изпръскала лицето му, сякаш че бе запратил през рамото си чаша червено вино. Само тя бе останала права до прозореца в онова помещение, а на тридесет метра от нея бе мъжът, който се опита да я убие. След което съвсем неочаквано той бе прибрал оръжието си и бе изчезнал от покрива.

Усети ръката на Кроуфорд върху своята.

— Какво се случи там?

— Не мисля, че Макган е имал прикритие. Той дойде въоръжен, но аз никога не съм вярвал, че Майстора е тайното му оръжие. Макган е организирал операцията още в Париж… Но някои неща не се връзват. Майстора никога не би се изложил на подобен риск, особено към края на играта.

Ръката му се отпусна върху нейната. Холис провери превръзката и отиде в кухнята. Застана пред прозорците, загледана в самотното дърво в градината.

Защо, Пол?

Думите на Макган я бяха засегнали дълбоко. Но колкото и ужасни да бяха, Холис бе усетила лъжата. Той не й беше отговорил на най-важния въпрос: защо я бе измамил, използвал и накрая изпратил на смърт?

Може би защото все още имаше доста време до края на играта.

Холис си направи чай и успя да изпие половината, преди сълзите й да рукнат. Седеше край малката кръгла масичка до прозореца, а мислено бродеше из развалините на разрушения дворец на своите илюзии. Когато сълзите й пресъхнаха, младата жена вече знаеше, че бе готова.