Филип Шелби - Опасни муцуни

— Аз съм на Уест Енд авеню, на покрива на сградата от другата страна на улицата, на която се намира старият ти апартамент. Вътре не свети, но имаш посетител.

— Майстора ли?

— Този път не.

— Сигурен ли си?

— Тези очила за нощно гледане са много добри.

— Дали не е Доусън? — За всеки случай тя бе дала описанието му на Кроуфорд.

— Не мога да кажа, но мисля, че трябва да проверим. Във всеки случай ти си права: мястото е било използвано.

Холис изслуша плана му.

— Рисковано е, но си струва — заключи той. — В противен случай мога да го обезвредя. Ти решаваш.

— Имаме нужда от сигурна информация. Да го направим.

— Ще те прикривам.

— Разчитам на това.

Часът бе пиков и улиците бяха пълни с хора. Холис не биваше да рискува да остане дълго навън. Две пресечки по-надолу откри спирката на метрото и се насочи към Горен Уест Сайд. Слезе близо до американския музей по естествена история, пресече авенютата Колумб и Амстердам и тогава пое към Уест Енд авеню.

Когато видя сградата, спря и се скри под навеса на малката бакалница, чийто собственик беше кореец. Погледна към връзката с ключовете в ръката си. Имаше само три ключа: единият бе лъскав, от апартамента й в Париж, а другите два бяха потъмнели от годините. Холис си припомни деня, в който Марта Уайли й ги бе дала — тъкмо когато се бе записала да следва в Колумбийския университет.

Апартаментът в Уест Сайд бе жилището на Марта дълго преди тя да се запознае с Доусън Уайли. През шестдесетте и седемдесетте години беше средище на оживени дебати и среднощни дискусии между Марта и нейните колеги от университета, техните студенти и всеки, който искаше да присъства. За Холис апартаментът се превърна във втори дом и едновременно с това й се струваше, че е попаднала на място, където историята оживява. Затова запази ключовете, заради връзката й с тази изключителна и необикновена жена. И като скъп спомен от най-щастливия период в своя живот.

А сега някакъв непознат бе нахлул в убежището й. Някой, който бе разкрил връзката й с него. Някой, който навярно работи заедно с Майстора.

Още един натрапник в този кошмар, пълен с изненади.

Кроуфорд й бе казал, че портиерът няма да й попречи. Холис погледна през стъклото на високата външна врата и го видя в стаичката си, облегнат на стола, сложил ръце на корема си и потънал в кратка дрямка. Пъхна единия от ключовете и влезе във фоайето.

Както винаги сградата миришеше на сухи розови листа. Докато се изкачваше нагоре, асансьорът се клатеше и издаваше стържещ звук.

Холис закрачи по коридора към апартамента и спря пред полираната дървена врата. Пъхна ръка в джоба на палтото си и докосна дръжката на пистолета, но бързо се отказа. Кроуфорд й бе казал, че и двете й ръце трябва да бъдат свободни и да се виждат. Трябваше да накара непознатия да говори с нея, ако изобщо бъде възможно.

Холис пъхна втория ключ в ключалката. Той влезе гладко и се завъртя с познатото леко усилие. Отвори вратата и натисна двата бутона на автоматичната ключалка. Сега вратата бе затворена, но не и заключена.

Младата жена пристъпи две крачки в малкото антре и тогава забеляза алармената инсталация на стената. Тя беше нова и светеше в червено. Не знаеше какво да направи и затова се втурна към всекидневната. Тихо извика:

— Дий!

В този миг светлините в апартамента светнаха.

Холис се завъртя и се озова срещу висок слаб мъж, седнал в креслото. В ръката си държеше пистолет, насочен към нея.

— Кой е Дий? — попита Джейкъб.

Тя не приличаше на жената от паспортната снимка. Джейкъб си помисли, че онази свежест и невинност бяха завинаги изтрити от лицето й.

— Дръж ръцете си настрани от тялото. Седни на стола зад пианото, но преди това постави ръцете си отгоре.

Холис забеляза, че столът бе преместен от обичайното му място пред старото пиано „Либерман“, на което Марта и приятелите й често обичаха да свирят забавни мелодии и антивоенни химни.

Седна и се обърна с лице към непознатия.

— Кой е Дий? — повтори той.

— Кой сте вие?

Той се усмихна, но очите му останаха сериозни.

— Аз съм детектив Хари Джейкъб от нюйоркското полицейско управление. Моята специалност е да залавям хора като вас.

— Полиция? — Холис усети как сърцето й заби учестено. Не беше това, което Кроуфорд очакваше. — Какво искате да кажете с това специалност?

— Терористи. Като теб и приятелчето ти. А сега ми кажи: онази нощ в Бедфорд Хилс, когато двамата убихте четирима от хората ми — това ли бе най-успешната ви акция?