Кейт Моргенрот - Убийство с любов

Когато Дийн действаше импулсивно, тя ставаше разсъдлива. Разсъдлива беше думата за нея. Дийн описваше характера й не толкова ласкателно. Когато Софи се опитваше да се защити и казваше, че обича да обмисля спокойно всички възможности, преди да направи нещо, той отвръщаше, че може с часове да се чуди дали иска да стане сутрин от леглото или не.

— Тази къща е идеална, уверявам те. Имаме уговорка за оглед утре.

— Но утре е вторник. Трябва да си на работа — запротестира тя, ала Дийн знаеше, че това в превод означава: „Имам нужда от още време“. Разбра скритото послание, както хората, с които живееш от години, разбират истинското значение на думите ти все едно е произнесено на глас.

— Взимам си свободен ден. Уверявам те, това е нашата къща. Излязла е на пазара преди няколко дни и ако не предприемем нищо, някой ще ни я измъкне под носа. Какво съм ти казвал винаги? Бавните и сигурните не печелят състезанията. Всички приказки за стабилността са измислени, за да се чувстват по-добре непохватните деца. Човек трябва да посяга и да взима това, което му се иска. Иначе някой друг ще го докопа преди него.

Тя въздъхна.

— В колко часа утре?

— Така те искам! Уговорката ни е за десет. Ще се върнем по светло.

— Какво мислиш? — прошепна Дийн в ухото на Софи.

Агентката по недвижима собственост бе излязла навън под претекст, че иска да си провери съобщенията, но истинската причина бе да ги остави да си поговорят за къщата. Софи я виждаше през плъзгащите се стъклени врати с прилепнал до ухото телефон „Блекбъри“.

— Прекалено голяма ми се струва — каза Софи. — Все едно ще живеем във Версай.

— Не се шегувай с тези неща — отвърна й Дийн. — Всъщност в Гринич има къща точно копие на Малкия Трианон. Бих предложил да купим нея.

— Шегуваш се.

Дийн поклати глава.

— Ще ти я покажа на път за вкъщи. В сравнение с нея тази хич не е голяма. И нали затова се местим от Ню Йорк — за повече пространство. — Той разпери ръце, за да й покаже. — Цял живот си живяла в града. Нямаш представа какво е да имаш достатъчно място, за да дишаш спокойно. Пък и на кого му пука колко е голяма? Можем да си я позволим.

Предполагаше, че е прав, но все още не се бе адаптирала към мисълта, че парите на баща й сега са нейни. Въпреки че бе израснала в лукс в градска къща с всякакъв вид персонал, никога не бе разполагала със собствени пари. Можеше да има каквото си пожелае, но преди това трябваше да го пожелае.

— Може и да сме в състояние да си го позволим, но дали е разумно да купуваме нещо само защото можем да си го позволим? — попита тя.

— Разбира се, че не. Трябва да купуваме неща, които ни харесват. А на мен тази къща много ми харесва.

Беше в стил ранен Тюдор, отдалечена от шосето и оградена с огромни дъбове. Предните стаи бяха малко тъмни, но задните бяха с големи прозорци и плъзгащи се стъклени врати, водещи към верандата. В задния двор също имаше дъбове, зад които се простираше зелена морава, преливаща в голф игрището.

Истината беше, че и на Софи много й хареса. И трябваше да признае, че в Гринич е страхотно красиво — имаше тесни виещи се улички, обрамчени с каменни огради и засенчени от вековни дървета. Но разумната й страна я възпираше да възкликне: „Да я купим“.

— И след като решим, че това е нашата къща, аз трябва да тръгвам — добави Дийн нетърпеливо.

Докато разговаряха, Софи разсеяно гледаше през плъзгащите се стъклени врати. Наклони глава на една страна и каза малко замислено:

— Проблемът е, че не искам да купувам нищо от тази жена. Пълна кучка е.

Дийн рязко завъртя глава и се вгледа в нея — но по-интересното за Софи беше, че и агентката също рязко се извърна.

— Какви ги приказваш? Беше ужасно мила с нас.

Дийн имаше предвид, че беше ужасно мила с него.

Жените винаги бяха много любезни с Дийн. Така става, когато приличаш на манекен, имаш степен по бизнес администрация от „Корнел“ и по право от „Кълъмбия“ и вече си намерил партньор в живота.

— О, само се шегувах — отстъпи Софи.

— Понякога чувството ти за хумор е малко странно, знаеш ли? — Дийн очевидно се опитваше да запази спокойствие. — Защо не забравим за агентката? Не ми пука за нея. Само за къщата…

— Може ли пак да отидем да погледнем задния двор? — прекъсна го Софи.

Дийн й хвърли още един учуден поглед, но след това сви рамене.

— Разбира се. Щом искаш.

Поведе я през плъзгащите се врати навън към двора, където агентката точно произнасяше: „Да. Разбирам. Но не можем просто… Добре, разбрах.“ Вдигна пръст към тях, за да ги помоли да изчакат един момент.