Джеймс Патерсън - Крайбрежен път

Колкото до самия Фейф, той е твърде специален и това става ясно на всеки още от пръв поглед — от доминиканът касиер в супермаркета, до баба ми.

Цялото това имение е притежание на филмовата звезда Т. Смити Уилсън, който го закупи преди пет години. Уилсън искаше да покаже на феновете си, че още владее положението, затова пръсна двадесет и три милиона долара за тази грамадна сграда — построена върху цели шестнадесет хиляди квадратни метра. Тя бе в центъра на още по-обширно имение, от онези, с които досега се перчеха само белите. Беше дал още половин милион за това шибано баскетболно игрище. За целта той се възползва от услугите на същата агенция по недвижими имоти, която изгради игрището на Шакил О’Нийл в Орландо и д-р Дре в Оукланд. Но специално за озеленяването бе наел компанията „Уалко и синове“, та ето как всички ние днес се озовахме тук.

Вече цял месец баскетболното игрище ни бе оставено за ползване, но когато Т. Смити Уилсън най-после се реши да покани своите именити приятели от четирите краища на страната, стана още по-забавно.

Първи запристигаха неколцина актьори и атлети от професионалната лига — повечето от Лос Анджелис и Ню Йорк. Благодарение на тях се заговори за това имение в света на хип-хопа. Те разказаха на своите хора и оттогава всички вярваха, че имението се е превърнало в най-щурото място за купонясване в Хамптън. И че от сега нататък завинаги ще остане като терен за нескончаемо парти с атлети и рапъри, главни изпълнителни директори и супермодели. Както и малко гангстери, в добавка, за по-пикантно изживяване.

Но щом потокът от знаменитостите изтъня, един от най-скъпите парцели по протежението на Крайбрежния им заприлича повече на резервно баскетболно игрище на младежи от Южен Бронкс.

Тогава Т. Смити Уилсън вдигна ръце. От седмици вече се вясваше само сегиз-тогиз в имението си, а накрая започна съвсем да го избягва.

Така се стигна до днешната ситуация: единствената личност, за която можеш да се обзаложиш, че няма да срещнеш в имението на Т. Смити Уилсън, е самият той.

Аз, Джеф, Фейф, Уалко и Рочи се бяхме събрали пред баскетболния кош, за да си упражняваме стрелбата, когато откъм алеята за коли се зададе един кафяв сув. Също като повечето коли наоколо, той изглеждаше като току-що слязъл от подиума в някой шоурум. Благодарение на петстотинватовата уредба в сува появата му бе шумно оповестявана далеч преди да го зърнеш. От мощния хип-хоп чак ушите ти заглъхваха.

Когато внушителният кадилак спря, от три от вратите му изскочиха четирима чернокожи тийнейджъри. Всички бяха в новички маркови спортни дрехи и обувки.

Най-накрая, след един-два оглушителни удари на барабаните, от предната седалка се измъкна Данте Хейливил — мъж с детски черти, толкова симпатичен, че е трудно да не се заплеснеш по него.

Безспорно Хейливил беше най-добрият играч от всички гимназии в цялата страна. Със своите двеста и пет сантиметра, с дългите си ръце, масивен гръден кош, тънък кръст и мускулести крака той изглеждаше като бога на баскетбола. Вече го наричаха „следващия Майкъл Джордан“. Нямаше съмнение, че ако се съгласи да кандидатства за Ен Би Ей, ще се класира в челната тройка, но той бе обещал на баба си да изкара поне една година в колежа.

Зная всичко това, защото Данте израсна на петнадесетина километра по-надолу по пътя — в Бриджхамптън. Освен това в местния вестник почти всеки ден можеше да се прочете по нещо за него, да не говорим за рубриката в неделните броеве, озаглавена „Дневника на Данте“. В нея той пише заедно с един от спортните редактори. Всичко това допринасяше Данте да е страхотно готино хлапе, въпреки че според слуховете беше спрял избора си на Луизвил, след като този колеж му отпуснал автомобила.

— Твоите приятелчета искат да поиграем заедно, а? — попитах го аз.

— Да, по дяволите — отвърна Данте и ми припомни колко харизматична бе усмивката му, по която феновете на баскетбола бяха подлудели. — Ще бъде бързо и безболезнено за вас.

Той ме плесна по главата и ме удари закачливо в гърдите. Само след тридесет секунди шумът от прииждащите вълни и ленивите писъци на чайките се смеси със скриптенето на маратонките и тупкането на отскачащата топка.

Можеше да се предположи, че ние, по-възрастните бели мъже, ще се посрамим пред младите чернокожи спортисти, но не бяхме съвсем за изхвърляне. Моят по-голям брат Джеф наближаваше петдесетте, ала със своите метър и деветдесет и четири и сто двадесет и двата килограма беше труден за преодоляване. Все пак Уалко, Рочи и Фейф — всичките малко над двадесет — бяха много добри атлети, които сякаш не знаеха що е умора.