Ейдриън д'Аже - Конспирация Пекин

Асансьорът се заспуска бързо и тихо. Халиуел лично бе проектирал комплекса лаборатории с четвърто равнище на защита. Малката лаборатория, към която беше поел сега, бе почти напълно изолирана от главната зона за зараза. Стоманена врата, скрита зад голям дървен шкаф, свързваше лабораторията на Халиуел с основния комплекс. Вратата беше постоянно заключена и Ричард беше единственият, който знаеше за нейното съществуване. Дори задната товарна рампа беше много внимателно проектирана, така че да се впише в околната среда. Тя бе обрасла с гъсти шубраци и оградена с бодлива тел, която се сливаше с оградата на целия комплекс.

Халиуел излезе от асансьора в малко мазе. Изключи алармата и набра комбинацията на ключалката на вратата към тунела. После включи осветлението, заключи вратата след себе си се отправи към далечния край на тунела. Той беше дълъг почти километър и стъпките на Халиуел събуждаха призрачно ехо между гладките бетонни стени. Десет минути по-късно той набра друга комбинация, за да отвори вратата към прохода от товарната рампа. Щом го направи, отвън нахлу студен въздух. В далечината видя фаровете на камионетката на градския кучкарник, шофьорът внимателно караше по черния път, който се точеше успоредно на оградата на комплекса. Ричард Халиуел вдигна слушалката на червения телефон за връзка директно с командния център на охраната.

— Разбира се, господин Халиуел — каза дежурният служител и тежките стоманени врати на задния вход се задвижиха бавно и тихо.

Институтът за изследване на заразни болести на армията на САЩ, Форт Детрик, Мериленд

Имран се събуди от дрямката си в отделението за пълна изолация, където прехвърлиха Кейт след нещастния случай. Малката болница заемаше отделна сграда на територията на Центъра за контрол на заболяванията. В лабораториите с четвърта степен на защита много рядко се случваха злополуки, но те почти винаги бяха смъртоносни. Това отделение имаше същата степен на защита както лабораториите. Също като лекарите и сестрите, и Имран носеше защитен костюм, регулаторът му бе свързан с извит маркуч за въздух, провесен от тавана на отделението. Той погледна Кейт и отправи безмълвна молитва към Аллах. Тя се мяташе и въртеше насън, капчици пот покриваха бледото й чело.

Вратата се отвори и тътрейки крака, влезе дежурната сестра, последвана от Къртис О’Конър. Двамата бяха напълно екипирани със защитно облекло и Имран се усмихна леко, докато ги гледаше да се протягат за маркучите за въздух. Къртис носеше букет бели рози с оголени стебла. Той лично беше махнал от тях всяко листо и трънче. Сигурно беше използвал доста ласкателства, за да предума сестрата да го пусне с цветята, помисли си ученият. Както всички други отпадъци от отделението, по-късно и цветята щяха да бъдат изгорени при свръхвисока температура.

Кейт изстена, когато сестрата попи потта от челото й с влажна кърпичка и я изхвърли в яркожълто кошче за боклук със знака за биологична опасност. Мониторът над леглото показваше сърдечен ритъм 120. Имран знаеше, че въпреки претрупаната си програма Кейт някак намираше време да потренира в гимнастическия салон или да потича в обедната почивка. Тя беше един много здрав изследовател и сърдечен ритъм от 120 удара в минута в покой беше доста лош знак. Другите й жизнени показатели не бяха по-окуражаващи. Сега температурата й беше 39,4°С, а кръвното налягане — 160 на 100. Имран хвърли поглед на Къртис О’Конър, който също се бе вторачил в монитора и наблюдаваше как проблясванията на сърдечния ритъм на Кейт пробягват по осцилоскопа. И двамата знаеха, че тя е все още милостиво незасегната от кървавите петна на подкожните кръвоизливи. Знаеха също, че треската обикновено се проявява след появата на обрив или на кървави петна. И че ако Кейт се е заразила, ще я изгубят.

Фармацевтична компания „Халиуел“, Атланта

От отвращение д-р Ричард Халиуел сбръчка нос, когато издърпа завесите на количката, в която лежеше смрадлив, пиян скитник, завързан с ремъци за повърхността от неръждаема стомана. Той се обърна към втората количка, все още ядосан на лъжливия малък мексиканец от градския кучкарник. Червенокосото момиче беше на около шестнадесет и бялата мека кожа на ръцете му беше цялата изранена от убождания. Много красива млада жена, но мъртва заради свръхдоза хероин. Човекът от градския кучкарник твърдеше, че дишала, когато я вдигнал от улицата. Може би не лъжеше, защото тялото все още беше топло, но Халиуел нямаше намерение да плаща за трупове. Той припомни на възразяващия мексиканец за снимките и го предупреди, че ако следващия път не достави живи скитници, ще удържи разходите по изгарянето от неговите пет хиляди долара.