Ейдриън д'Аже - Конспирация Пекин

— Влизай — тихо нареди Къртис, когато отвори вратата и огледа нагоре-надолу верандата, която опасваше приземния етаж. Малко по-нататък по улицата колата на двамата агенти на ФСБ още стоеше на поста си.

— Брендън О’Шонеси — представи се той. Ако успееха да се измъкнат невредими от Сибир, Долински скоро щеше да научи истинската му самоличност. Засега беше най-добре името, под което се представяше, да отговаря на това в паспорта му. За всеки случай.

— Едуард Долински — ръкостискането му беше внимателно, а гласът — изненадващо тих, макар Къртис да знаеше, че английският му е отличен.

— Колата е на паркинга на гърба на хотела. Хайде, върви след мен — подкани го Къртис и стисна раницата си и кафявата торба, която беше взел от Новосибирск.

Три коли ги последваха на излизане от Колцово, но след няколко километра и трите се изгубиха и Къртис задиша по-спокойно. Всички опити да завърже разговор с Долински бяха парирани с едносрични отговори. Това го устройваше. Все още беше твърде предпазлив по отношение на мотивите на учения. Нужно бе нещо повече от операция като тази, за да се зароди доверие помежду им.

Силните фарове на джипа пронизваха мрака над пътя далеч напред и осветяваха заснежените банкети. Слава на Бога, Вашингтон не беше поискал от него да свърши това посред зима, помисли си Къртис и придърпа канадката си по-плътно около тялото. От време на време фаровете на тойотата осветяваха по някоя лисица, а веднъж му се стори, че видя сибирска невестулка. Въпреки че беше почти полунощ, Къртис намали, когато навлязоха в сибирския град Новоалтайск, разположен на изток от регионалната столица Барнаул край река Об. Барнаул отбелязваше мястото, където могъщата река Об, която заедно с река Иртиш извираше високо в лежащите на юг Алтайски планини, тръгваше на епично пътешествие през сибирските степи към Северния ледовит океан.

Когато слънцето изгря, Къртис вече беше минал през Бийск и Горноалтайск. Движението не беше оживено и само от време на време те задминаваха по някой камион или очукан автомобил. Плътна мъгла покриваше алпийските полета, обвиваше боровите и смърчови дървета, вкопчени в склоновете край пътя, който се виеше из снежните, извисяващи се в небето Алтайски планини. Огромната им верига се простираше през Русия на север, Казахстан на запад и Китай и Монголия на изток и юг. Къртис намали, докато минаваха през будистко алтайско село, а пътят продължаваше стръмното си изкачване в района на връх Белука. Високият 4506 метра ледников масив беше най-високата точка на Сибир и Къртис знаеше, че хеликоптерите щяха да се измъчват в редкия планински въздух. Смърчовете и боровете отстъпиха място на трепетлики и брези, а после се смениха с лиственици и иглолистни храсталаци, единствените, които оцеляваха в ледените височини. Три часа по-късно Къртис намали и спря встрани до пътя, който сега не бе нищо повече от коловоз.

— Какво правиш? — попита Долински със силен грузински акцент.

— Спирка за пикаене и дозареждане — отговори Къртис, отиде до задната част на джипа и взе една от тубите, които грижливият Владимир се беше погрижил да натовари. Но забеляза движение по пътя напред и на мига замръзна. Направи знак на Долински да се наведе и зае такава позиция, че джипът да е между него и онзи или онези, които идваха оттам. После извади карабината Д4 от задната седалка. Използвайки леката снежна покривка, за да заглуши шума от стъпките му, и гъстите шубраци в основата на листвениците за прикритие, Къртис тихо се запридвижва нагоре по склона.

Атланта, Джорджия

Кейт Брейтуейт се претърколи на тясното двойно легло в малкия си апартамент в Атланта, но телефонът на нощното шкафче не преставаше да звъни. Тя беше съсипана от шестнадесетчасовия ден в лабораторията. Предната вечер се бе оплакала на Имран от главоболие и си легна веднага щом се върна от „Халиуел“. Опипом затърси преносимата слушалка.

— Кейт Брейтуейт — промърмори със сънлив глас, леко раздразнена, че са я събудили, преди сама да се разсъни.

— Кейт, Имран се обажда. Едно от шимпанзетата е мъртво. — Професорът говореше спокойно, но Кейт долови загрижеността в гласа му. Новината я накара да седне в леглото.

— Кое от тях?

Настъпи малка пауза.

— Кейт, съжалявам, но е Мавърик.

— Мавърик? О, боже, не!

— Ще те чакам във фоайето след половин час. — Имран обитаваше апартамент на горния етаж.

— Може и след петнадесет минути! — Тя забучи слушалката обратно в стойката и ядосана и объркана се запрепъва към банята.