Ейдриън д'Аже - Конспирация Пекин

— Добър апетит — пожела Къртис, когато келнерът донесе шчи, популярната руска супа със зеле, и остави чиниите върху найлоновата покривка.

Владимир отговори с широка усмивка.

Десет минути по-късно Къртис му помогна да се качи в стаята си. Когато Владимир се събудеше, щеше да намери двадесет и шест хиляди рубли, които Къртис все още му дължеше, плюс добавка като обезщетение.

— Кой е казал, че сред крадците няма почтеност — измърмори Къртис, щом свърши с връзването на ръцете, краката и устата на Владимир.

След като закачи табелката с „Моля, не безпокойте“ на вратата на стаята му, Къртис огледа улицата към блока на Долински. Двамата пазачи от ФСБ още бяха в паркираната пред входа кола. Час по-рано Долински бе уверил Къртис, че ще се измъкне през някаква задна врата. Не само „Ал Кайда“ се възползваше от чатовете в интернет, помисли си агентът, усещайки, че адреналинът започва да пулсира из вените му.

Лабораториите на „Халиуел“, Атланта

Кейт последва Имран през въздушния шлюз в помещението, където щяха да прекарват времето си толкова дълго, колкото беше нужно, за да докажат или отрекат теорията, че едрата шарка може да се прехвърля от един биологичен вид на друг. Ако успееха, кротките маймуни щяха да бъдат използвани като обекти за тестове при разработването на ваксина срещу индия-1, а след това и срещу супервируса от ебола и шарка.

Въпреки че до срещата с Ричард Халиуел оставаха още няколко дни, вече бяха получили подробни инструкции за организацията и сигурността. Обезопасяването в „Халиуел“ беше сходно с това в Центъра за контрол на заболяванията. Прехвърлянето на маймуните и вирусите мина без произшествия, макар Кейт да знаеше, че нито ветеринарят, нито животните бяха щастливи.

— Предполагам, че ще го направим? — крещеше д-р Ричард Мейерс, за да надвика въздуха, който нахлуваше със съскане в защитния му костюм.

Имран и Кейт кимнаха.

Гневът на Ричард Мейерс личеше ясно дори през дебелата пластмаса на визьора му. Кейт можеше само да съчувства на най-дългогодишния ветеринарен хирург в Центъра за контрол на заболяванията, когато той тръгна към задната част на помещенията с клетките на животните.

Имран и Кейт затътриха крака към единия от двата трезора, в които сега се съхраняваше половината от световните запаси на едра шарка. Другата половина, като изключим шишенцата, откраднати от Долински, все още се намираше в пустошта на сибирската пустиня. Големият трезор от неръждаема стомана, който се набиваше на очи, беше просто примамка. Ако някой успееше да влезе с взлом, без да задейства сложната аларма за вирусите, щеше да открие в него фризер, съдържащ само ваксини срещу едра шарка. По-малък трезор зад първия, подслоняваше фризера с вирусите.

Имран пъхна специалния ключ, който частично деактивираше алармената система, и отстъпи назад, за да може и Кейт да пъхне нейния. Ключовете се съхраняваха на различни места, а трезорът можеше да се отвори само от тях двамата заедно. Имран набра първата комбинация и се отдръпна, за да може Кейт да използва втория диск. Тя завъртя колелото от неръждаема стомана и отвори тежката стоманена врата. В задната част на трезора имаше още един наглед безобиден стоманен контейнер на колелца, който бе закрепен с вериги към пода. Контейнерът беше с размерите на количка за отсервиране на мръсните съдове, каквато може да се намери във всеки стол. Кейт неволно потрепери, докато се суетеше да намери другия ключ, с който да отключи големите катинари.

Двамата забутаха количката към лабораторията за подготовка на разновидността на едрата шарка, която щяха да използват за шимпанзетата. Големият тежък цилиндър, поставен по средата на количката, беше пълен с течен азот, с който поддържаха температура от минус 300 градуса. Кейт внимателно вдигна капака и от контейнера се разнесоха ледени пари. С точността на сърдечен хирург и с помощта на чифт дълги пинцети тя намери малката пластмасова кутия, в която държаха криостъклениците със смъртоносната разновидност на едрата шарка. Руснаците я наричаха индия-1, защото през 1959 година един руски турист, върнал се от Индия в Москва, заразил повече от петдесет души, преди лекарите да успеят да карантинират заразата. Индия-1 беше не само най-заразният, но най-устойчивият вид. Той запазваше способността си да инфектира по-дълго време от всеки друг вирус, затова представляваше отличен избор за всяка разбойническа държава, която иска да се сдобие с биологично оръжие.