Том Харпър - Тайната на мъртвите

— По-късно — каза той на Аби.

Мъжете събраха раниците си. Последните експлозиви бяха закачени за тавана — тежки пресовки и тънките тръби, които ги съединяваха. Бяха толкова много, че биха стигнали за сриването на цялата катакомба.

— Защо правиш това? — попита Аби. Черна безчувственост я беше обзела, фатализъм, който не познаваше страх, защото нямаше никаква надежда. Не погледна повече трупа на Майкъл в ъгъла.

— Понякога е полезно хората да си мислят, че си мъртъв. Майкъл Ласкарис трябваше да се съобрази с това правило.

Един по един прескочиха тухлената стена и се върнаха в главната катакомба. На прага Аби се обърна. За секунда видя двата символа на стената, пурпурния саркофаг без капак и трупа на Майкъл, свит в ъгъла. След това гледката изчезна.

Константинопол

Това е войната, която Константин искаше да избегне. Сега тя се води в умален вид осемнайсет метра над земята. Римлянин срещу римлянин, войници в еднакви униформи. Само емблемите на щитовете им са различни. Битката е малка — по-скоро блъскане — тясната пътека пречи на войниците да развъртят мечовете си, но това не я прави по-малко жестока. От толкова близо можеш да помиришеш всяка капка кръв или масло по острието, което те пронизва.

Най-необикновеното е, че тълпите долу нямат представа какво става. Ние сме скрити зад решетката; те не могат да погледнат зад замайващата й плетеница. Далече под нас Констанций още произнася словото си за своя баща; сенаторите и генералите слушат от своите места; капитанът от гвардията държи горяща факла, готов да подпали кладата. Те не знаят, че трупове вече пълнят мавзолея на Константин.

Кръв залива белия камък. Битката се забавя, защото тела запушват пътеката. Нападнати сме от две страни, но все още се съпротивляваме. Хората на Флавий Урс — предполагам, че са неговите — ни избутват към задната част на сградата, където могат да ни довършат. Някои от стражите са запречили вратата; други ни пречат да се върнем на скелето и да избягаме.

Хората на Порфирий издигат човешки вал около нас, но бавно намаляват. Хрумва ми, обаче доста овладяно, че тук ще умра: кърваво жертвоприношение в Константиновата гробница. Не мога да видя Крисп. Мъртъв ли е вече?

Порфирий крещи нещо в ухото ми и сочи нагоре. Стълбата на строителите е облегната на ротондата и води нагоре към купола. Стражите на Урс ни притискат все повече. Започвам да се изкачвам. Стълбата се люлее и потреперва от натиска на мъжете в основата й. Един меч проблясва толкова близо, че едва не съсича глезена ми. Ръце се опитват да ме свалят, но аз ги отблъсквам с ритници.

Стигам ръба на покрива и надавам вик. Медните керемиди ме заслепяват, а когато ги докосвам, чувствам как кожата ми се изпича. Преглъщам болката и се набирам нагоре. През блясъка успявам да видя една присвита фигура пред мен, която залита нагоре по медните керемиди към върха на купола. Пълзя подире му, използвайки гънките на тогата си, за да предпазя ръцете си от изгаряне. Минава ми през ума, че може да се запали, но не ме е грижа. Единственото, което искам, е в остатъка от живота си да му задам един въпрос.

Ти ли си наистина?

Долу зрителите са започнали да осъзнават, че нещо става. Мърморене се понася из тълпата, достатъчно високо, за да го чуя тук на покрива. Сенатори извиват глави от местата си, за да погледнат нагоре. Констанций на подиума, изглежда, заеква и поглежда назад.

Това е моментът.

На върха на купола, около кръглия отвор, покривът става плосък: това е окулусът — окото, през което слънцето ще наднича в мавзолея. Крисп стига до ръба, обръща се и застава изправен. Сега е с лице към тълпата, разтворил ръце за божествена прегръдка.

На подиума до Констанций Флавий Урс грабва пламтящата факла от ръката на капитана и я хвърля в кладата. Тя е добре заредена с масло и катран: пламъците избухват на мига и се стрелват нагоре по колоните на дървената кула. Неизбежно огънят отвлича вниманието на тълпата от ставащото на покрива.

Застанал на ръце и крака, се взирам нагоре в Крисп. Той се извисява над мен като бог; и подобно на бог, едва ли ме вижда.

— Това ти ли си? — Гърлото ми е опърлено, а гласът ми — изгорял шепот.

Но въпреки пукота от кладата и рева на тълпата, той успява някак си да ме чуе. Поглежда надолу: усмихва ми се с топлота и прошка.

Сянка затъмнява яркия въздух. Крисп надава вик и притиска страната си. Кървави петна разцъфтяват по туниката му; стрела виси от ребрата му. На покрива на източната колонада, която обикаля двора, са се появили лъконосци. Друга стрела го улучва в рамото. Той запитва назад.