Том Харпър - Тайната на мъртвите

Порфирий се обръща и оглежда пейзажа долу. Краят на процесията най-сетне е влязъл в периметъра на мавзолея. Тълпата забавя ход, докато се извива към кладата — стотици ръце се протягат над загражденията само за да докоснат ръба на плащаницата. Свещениците, които са придружавали носилката от двореца до тук, изведнъж са се стопили в нищото, няма го дори Евсевий. Никой от тях не иска да стане свидетел на древния ритуал — начина, по който римляните са погребвали своите владетели от древните царе насам. По-късно, когато пепелта изстине и армията се разпръсне, те ще изпълнят своя християнски ритуал в пречистващото присъствие на светите апостоли. Обаче дотогава положението вече можеше да бъде твърде различно.

Носилката стига до кладата. Шестима стражи вдигат трупа и го пренасят по стълбата до първата площадка на дървената кула. Оттук не мога да кажа дали това е восъчната кукла, или действителният човек — не че това има някакво значение. Самотна фигура в златна роба стои на подиума пред трупа. Мъжът е с гръб към мен: виждам само върха на главата му, който проблясва от перлите в короната. Предполагам, че е Констанций.

Чуват се викове — не отдолу, а от покрива зад нас. Отворила се е врата, стражи от дворцовата охрана се изсипват на пътеката. Мечовете зазвънтяват, когато хората на Порфирий приемат опасността и се опитват да ги отблъснат.

Започва последната битка за Константин.

Рим

Драгович се вторачи в отворения ковчег. Лъчът от челника му светеше надолу като острие на меч. Застанала в задния край на помещението, Аби не виждаше лицето му, но видя промяната в езика на тялото. Пред очите й той сякаш се смали; впи ръце в ръба и заклати глава наляво-надясно, сякаш е пиян.

Обърна се. Цялата злина се беше оттекла от лицето му.

— Празен е.

Хората му надникнаха вътре. Майкъл се присъедини към тях. Протегна ръка и бръкна, за да опипа наоколо. Извади я свита в юмрук, но в нея имаше просто прах. Тя изтече през пръстите му.

— Значи всичко е било напразно — измърмори той. — Няма лабарум, нито труп.

Драгович плъзна ръка по ръба на саркофага. На светлината от челника му Аби видя, че ръбът е неравен и издълбан.

— Някой е бил тук преди нас. — Той се завъртя с лице към Майкъл. Изведнъж сребристият пистолет се оказа в ръката му, насочен към сърцето му. — Да не би да си мислиш, че можеш да измамиш Золтан Драгович?

Майкъл отстъпи към стената. Зад гърба му един самотен Йона изчезваше в пастта на огромен син кит.

— За бога, бил е зазидан преди стотици години.

— Истина е — обади се Аби отчаяна. — Доктор Лузети, археологът, който беше с нас, потвърди, че тухлите са римски. Ако тук са идвали мародери, те са били римляни.

Майкъл разтвори ръце, за да подчертае своята невинност. Драгович погледна пистолета си. От пода на пещерата се чу електрическо бръмчене — идваше от една от раниците, струпани до саркофага.

Мъжът до нея бръкна вътре и извади малка слушалка, свързана чрез кабел с телефон в раницата. Прочете надписа на екрана и изпсува.

— Дарко е — обясни той на сръбски. — Казва, че карабинери са влезли в катакомбата.

Драгович кимна. Вместо да го разтревожи, заплахата сякаш възстанови енергията му.

— Пригответе експлозивите — заповяда той.

— А ковчегът?

— Оставете го. Празен е.

Извадиха още от найлоновия маркуч. Работейки бързо, мъжете започнаха да забиват пирони в тавана на помещението и да закачат експлозивите.

Драгович се обърна към Майкъл.

— Знаеш ли кое е хубавото на катакомбите?

— Кое?

— Нямаш проблем да се отървеш от трупа.

Аби разбра какво ще се случи част от секундата преди да се случи. Тя се хвърли към Драгович, но пръстът му вече беше на спусъка. Пистолетът изтрещя; куршумът разкъса гърдите на Майкъл. Тялото му политна назад върху стената.

Аби изпищя. Набраната инерция я запрати върху Драгович, но хората му бяха по-бързи. Една протегната ръка спря летежа й, а две други почти я вдигнаха от земята. Драгович се завъртя. Лицето му грееше от животинско удоволствие, когато опря пистолета в главата й. Дулото я изгори. Тя се задърпа, но не можа да се отмести.

Пред стената Майкъл се свлече и остана неподвижен.

— И мен ли ще убиеш? — Думите й прозвучаха завалено, удавени в шума. Ушите й още звъняха от изстрела.

Вероятно и Драгович не беше по-добре, но разбра какво иска да каже. Запъна ударника. Радостно очакване озари очите му.

След това се изсмя и отдръпна оръжието. От другата страна на помещението един от хората му посочи часовника си. Драгович кимна.