Крис Картър - Скулптора

Слънцето вече беше залязло, както и поредният ден, изпълнен с безнадеждност.

Хънтър въздъхна уморено, сложи лакти на бюрото и подпря чело на дланите си. Беше прегледал безброй пъти записките си и снимките от местопрестъпленията, а загадката изглеждаше по-трудна от всякога. Главата му пулсираше от болка, която знаеше, че няма да премине лесно. В съзнанието му се блъскаха въпроси, но отговорите не бяха там.

Какво виждаха? Койот и гарван, които олицетворяваха лъжец? Фигура на дявол, който гледа отвисоко евентуални жертви — общо четири? Някой, който гледаше и сочеше друг в кутия? Или беше ковчег? Дали изображенията представляваха погребение? Затова ли следващият образ приличаше на човек, който е коленичил и се моли? Или беше дете? И каква беше връзката между тях, за Бога?

— Питие? — попита Карлос.

— Какво? — Робърт вдигна глава и примигна няколко пъти.

— Да отидем да пийнем нещо. — Гарсия погледна часовника си и стана. — Кабинетът е клаустрофобичен и адски горещ и се кълна, че преди две минути видях, че от ушите ти излизаше дим. И двамата се нуждаем от почивка. Да отидем да пийнем нещо и може би да хапнем и после да си починем. Ще започнем наново сутринта.

Хънтър нямаше доводи срещу предложението. Ако имаше бушони в мозъка, някои отдавна щяха да са изтрещели. Той повдигна рамене и изключи компютъра си.

— Да, идеята е страхотна.

Бар 107 имаше може би най-натруфеното обзавеждане в Централен Лос Анджелис и се намираше само на една пряка от Главното управление на полицията. Със стени, по-червени от комунистическа Русия, винилови сепарета и тематична обстановка на занемарен, шик като на гаражна разпродажба, заведението беше ретро с четири помещения и любимо място за пиене на мнозина заради огромното си разнообразие от коктейли и шотландско уиски.

Бар 107 беше оживен, но не прекалено много. Хънтър и Гарсия седнаха в далечния ъгъл на дългия лакиран бар и си поръчаха по чашка десетгодишно „Аберлур“.

— Добър избор — отбеляза барманката с подканваща усмивка. Русите й коси бяха вдигнати на хлабав кок, но имаше нещо много привлекателно в начина, по който кичурите падаха и галеха врата й.

Робърт отпи глътка от тъмната течност, наслаждавайки се на съвсем лекия аромат на шери във вкуса на „Аберлур“. Вдъхна го, но не позволи да го завладее страстта да го изпие на един дъх. Карлос мълчаливо наблюдаваше добре облечени мъж и жена, които влязоха в бара и изпиха набързо по две чашки текила. Усмивките им говореха, че празнуват нещо. Изражението на мъжа показваше, че желае страстно жената, но тя вероятно не е склонила. Може би тази нощ щеше да извади късмет.

— Как е Ана? — попита Хънтър.

Гарсия откъсна очи от двойката.

— Страхотна е. Започна нова шантава диета. Това не може, онова не може и никакви въглехидрати след седем вечерта. — Той направи гримаса.

— Не й трябва.

— Знам. Постоянно й го повтарям, но не ме слуша. — Гарсия се подсмихна. — Не слуша никого. — Млъкна и отпи от уискито си. — Все ме пита за теб. Как си, какво правиш и така нататък.

— Вечерях у вас преди три седмици.

— Да, но Ана си е такава. И знае, че щом аз не спя добре, това означава, че ти вероятно изобщо не спиш. Грижовна е, Робърт. Такъв й е характерът.

Усмивката на Хънтър беше изпълнена с нежност.

— Да, знам. Кажи й, че съм добре.

— Ще го направя, но тя е наясно какво става. — Карлос започна да си играе с хартиена салфетка и да прегъва краищата й. — Ана не може да разбере защо нямаш приятелка или съпруга.

Робърт се почеса по дясното ухо и напипа малка болезнена бучка на кожата си. От стреса му беше излязла пъпка.

— Да, непрекъснато се опитва да ме запознае с приятелките си.

Гарсия се засмя.

— А ти непрекъснато се измъкваш. Но може би Ана е права.

Хънтър погледна учудено партньора си.

Карлос издържа на погледа му.

— Знаеш ли, тя наистина те харесва. Алис.

— Какво? — Робърт нямаше представа как тази идея е хрумнала на Гарсия.

— Харесва те.

Той се втренчи изпитателно в Карлос.

— И откъде знаеш?

— Имам очи. Не е необходимо да съм детектив, за да го видя. Не се прави на сляп, Робърт.

Хънтър не каза нищо и отново взе чашата си.

— Говоря сериозно, Алис те харесва. Гледа те особено, когато си се извърнал. И когато си с лице към нея. Напомня ми за ученическите години, когато си падаш по някого, но се срамуваш да му кажеш. Знам, защото и аз бях срамежлив. Мина цяла вечност, докато поканя Ана на среща. — Гарсия млъкна, за да си поеме дъх. — Може би трябва да я поканиш на питие или дори на вечеря. Тя е свястно момиче. Привлекателна, интелигентна, решителна… Не се сещам защо един ерген не би я поканил на среща. И не се обиждай, но Ана е права. Необходима ти е сериозна връзка.