Крис Картър - Скулптора

— Да, но това не означава, че не са се познавали. Накарал съм четирима души да ровят като обезумели къртици и да търсят някаква връзка между Никълсън и Литълуд, връщайки се двайсет и пет — трийсет години назад.

Хънтър кимна.

Гарсия стана и се приближи до каната с кафето на плота в ъгъла на стаята.

— И само за да съм сто процента сигурен, помолих един лаборант да сравни рождените петна от снимката, която си намерил в апартамента на Литълуд, с фотографиите от аутопсията. Няма съмнение. Размерите, разстоянието, всичко е абсолютно еднакво. Ръката е на Насхорн.

Карлос забеляза белезите от безсъние на лицето на партньора си, наля две чаши кафе без захар и сметана и му даде едната.

— Познайте — каза Алис, която влезе в кабинета. Усмихваше се гордо.

Детективите се обърнаха едновременно към нея.

— Те са се познавали.

Въпреки грима, добре сресаната коса и безупречно изгладените пола и блуза, Алис изглеждаше уморена. Издаваха я очите й, които бяха зачервени от безсънието.

Двамата детективи не отрониха нито дума.

Тя сложи куфарчето си на бюрото и повтори:

— Те са се познавали. Андрю Насхорн и Нейтън Литълуд са се познавали.

Хънтър не беше виждал Алис от вчера сутринта. Тя не беше дошла на работа следобед. Знаеше, че не е чула новината му, и съдейки по вълнението й и факта, че той и Гарсия са слушателите й, беше очевидно, че Алис не знае за снимката, която беше намерил в апартамента на Литълуд.

— Ние вече… — започна Карлос, но той го прекъсна, като се обърна към Алис: — Как разбра?

Усмивката й стана по-широка. Тя извади два листа от куфарчето си.

— Това са данните на мобилния телефон на Нейтън Литълуд. — Алис даде единия лист на Хънтър. — Получиха се вчера, докато вас двамата ви нямаше. Този… — връчи на Робърт втория лист — е от записите на мобилния телефон на Андрю Насхорн.

Не беше необходимо Хънтър да търси в списъците. Алис беше оцветила с маркер номерата. Един и същ телефонен номер се повтаряше три пъти в записите на Насхорн и два пъти в тези на Литълуд.

— Номерът е на компаньонка. Работи сама, не е от агенция — продължи тя. — И двамата са използвали една и съща компаньонка.

На лицата на детективите се изписа съмнение.

— Компаньонка? — попита Гарсия.

— Да. Казва се Никол. — Алис млъкна и вдигна показалеца на дясната си ръка. — Викат й Никол Послушната. Тя обслужва специфичен тип клиенти.

Карлос остави чашата с кафето си.

— Добре, съгласен съм, че откритието, че Насхорн и Литълуд са използвали едно и също момиче на повикване, е нещо, което определено трябва да проучим, но това не означава, че са се познавали.

— Тя не е момиче на повикване — поправи го Алис, — а послушна компаньонка. Предлага много специални услуги. Това са нейни думи, не мои.

— Говорила си с нея? — Гарсия беше изненадан.

— Снощи.

Детективите не очакваха това.

— Вижте, и двамата бяхте извън офиса и проследявахте нови улики. Попаднах на тази информация късно вчера и реших да се поразровя, вместо да чакам. Случи се така, че снощи успях да се срещна с нея, и разговаряхме.

— Как я накара да говори? — Карлос знаеше от опит, че никак не е лесно да убедиш някого, свързан с нелегалната секс търговия в Лос Анджелис, да говори.

— Доказах й, че не съм ченге, нито репортер, и гарантирах, че информацията, която ми каже, няма да бъде използвана срещу нея.

— И това подейства?

— Е, имам и други възможности, които вие като полицаи обикновено нямате.

— Платила си й — заключи Гарсия.

— Това винаги има ефект — призна Алис. — Как мислите, че прокуратурата задържа информаторите си? Като им дава понички и топло мляко? Никол е послушна компаньонка. Плащат й да прави по-лоши неща, отколкото да говори. Да получава пари за разговор вероятно е била най-лесната й работа. Освен това й дадох визитната си картичка и й казах да ми се обади, ако й трябва адвокат. В нейната професия това е много изкусително предложение.

Карлос не можеше да оспори думите й.

— И за какво разговаряхте?

— Чуйте сами. — Алис извади диктофон от куфарчето си и го сложи на бюрото на Робърт. — Правила съм го и преди. — Тя намигна на двамата детективи.

Изненадани, те се приближиха до бюрото.

— Тук й показвам снимката на Андрю Насхорн. — Алис включи диктофона.

— А, да, Пол. Може да се каже, че той е редовен клиент. Виждам го веднъж в месеца, понякога по-често, понякога по-рядко.

Гласът, който прозвуча, беше чувствен, на жена на около двайсет и пет години, но имаше нюанс на твърдост, присъща на хората, израснали на улицата.