Патриша Корнуел - Военна морга

Капсулите изтракаха, когато провери колко са останали в шишенцето. Реши, че не са много, и ги хвърли в кошчето за боклук.

— Времето се разваля и бих искала да се измъкнем оттук. — Свали капачката на флаконче „Зантаг“ и също го изхвърли. — Да поговорим по пътя; ще ми трябва и помощта ти като втори пилот. Трябва да се изплъзнем от снеговалежа и ледения дъжд. У дома вали от десет часа и сигурно вече е натрупало трийсетина сантиметра.

Сетих се първо за Нортънс Удс. Трябваше да посетя мястото там, но докато отида, всичко щеше да е покрито със сняг.

— Лош късмет. — Говорех на себе си. — Може да се окаже, че местопрестъплението така и не е обработено.

— Казах на хората от полицейското в Кеймбридж да наминат там днес сутринта. — Марино плъзна изпитателен поглед наоколо, сякаш апартаментът ми се нуждаеше от разследване. — Не откриха нищо.

— Не попитаха ли защо настояваш за повторен оглед? — Отново същият страх.

— Обясних, че са възникнали въпроси. Насочих ги към пистолета. Серийният номер е бил изтрит. Май не ти казах това — додаде той и отново се заоглежда. Очите му се спираха върху всичко, но не и върху мен.

— От балистичната лаборатория могат да опитат с киселина. Виж дали ще възстановят серийния номер. Ако нищо друго не помогне, да пробваме със сканиращ електронен микроскоп с голяма камера — реших аз. — Ако е останало нещо, ще го открием. Ще помоля Джак да отиде до Нортънс Удс и да направи възстановка.

— Да бе. Той направо натам ще се засили, убеден съм. — Марино не криеше сарказма си.

— Може да е завел фотографите, преди да започне да вали — добавих. — Или пък някой друг да го е направил. Дежурният…

— Чиста загуба на време — прекъсна ме Марино. — Никой от нас не е бил там вчера. Не знаем къде точно е мястото; знаем само, че е близо до някакво дърво и някаква зелена пейка. Голяма помощ, няма що, когато говорим за шест акра дървета и зелени пейки.

— А фотографите? — попитах аз. Луси продължаваше да рови из малката ми колекция от масла, обезболяващи, хапчета срещу киселини в стомаха, витамини, капки за очи и препарати за дезинфекция на ръце, разпилени по леглото. — От полицията трябва да са направили снимка на тялото на място.

— Още чакам детективът да ми ги предостави. Момчето, което отговаря за местопрестъплението, донесе пистолета тази сутрин. Лестър Лоу, или Лес Лоу — на улицата всички го знаят като Лес Беззаконника, както и баща му и дядо му. Все ченгета в Кеймбридж, от времето на „Мейфлауър“.

— Мисля, че съм готова. — Луси стана от леглото. — Ще провериш ли да не съм пропуснала нещо? — обърна се тя към мен.

Кошчетата за боклук бяха препълнени, чантите ми — опаковани и подредени до стената, вратата на гардероба зееше широко отворена; в него имаше само празни закачалки. Компютърът, разпечатаните файлове, статиите от списанията и книгите бяха изчезнали от бюрото ми; празни бяха и кошът за мръсни дрехи, банята и чекмеджетата на тоалетката, които проверих. Отворих малкия хладилник. Беше празен и чист. Двамата с Марино понесоха чантите ми надолу, а аз вкарах номера на Бригс в телефона си. Хвърлих поглед към триетажната постройка с гипсова мазилка от другата страна на паркинга, към големия стъклен прозорец по средата на третия етаж. Снощи бях в този апартамент заедно с него и други колеги, гледахме мача и животът беше хубав. Викахме за „Ню Орлийнс Сейнтс“ и за себе си, вдигахме тостове за Пентагона и за Агенцията за авангардни проекти, която направи възможни асистираните с компютърна томография виртуални аутопсии в Доувър, а сега и в нашия Център за сертифицирани съдебномедицински експертизи. Празнувахме изпълнената мисия, добре свършената работа, а днес… Сякаш предишната вечер не беше реална; сякаш бях сънувала.

Поех си дълбоко дъх и изпратих съобщението. Бригс нямаше да остане доволен от мен. По окачения на стената телевизор с плосък екран във всекидневната му пробягваха образи; после той мина покрай прозореца, облечен в бойна униформа в зелено и пясъчнокафяво с права яка, каквато обикновено носеше, когато не беше в моргата или на местопрестъпление. Виждах го как вдига телефона си, обръща се към големия прозорец, до който стоеше, и вперва поглед в мен. Гледахме се лице в лице, сякаш се готвехме за двубой, макар и от разстояние, а между главния съдебен лекар при медицинските служби към Въоръжените сили и мен беше площадката с паркирани коли.

— Полковник. — Гласът му прозвуча мрачно.

— Току-що бях уведомена. Уверявам ви, че ще взема мерки; след час ще съм там с хеликоптера.