Джон Вердън - Намисли си число

— Господи! — възкликна една жена с конска физиономия, която бе седнала в бургундскочервено кресло от другата страна на камината. Останалите присъстващи също нададоха съчувстващо и ядосано мърморене.

— Какъв нещастник! — изръмжа як, набит мъж с убийствен поглед.

— Това ме хвърли в паника. Можех ясно да видя как отива при майка ми и й разказва, че съм откраднал двайсет долара от нея. Абсурдността на това — колко невероятно бе малкият гангстер да отиде при майка ми за каквото и да било — така и не ми хрумна. Умът ми бе прекалено обсебен от страха — страха, че ще й каже и тя ще му повярва. Нямах абсолютно никакво доверие на истината. Така че, паникьосан до безумие, взех най-лошото възможно решение. Откраднах двайсет долара от портмонето на майка си и му ги дадох на следващия ден. Разбира се, другата седмица пак поиска. И на по-следващата. И отново и отново, в продължение на шест седмици, докато накрая баща ми ме хвана на местопрестъплението. Тъкмо затварях чекмеджето на бюрото на майка си, стиснал в ръка двайсетдоларова банкнота. Признах си. Разказах на родителите си цялата ужасна и срамна история. Но само стана по-зле. Извикаха свещеника ни, монсеньор Риърдън, а той ме отведе в енорийската църква, в дома си, за да разкажа всичко отново. А на следващата вечер ни накара да се върнем и да седнем у тях заедно с малкия изнудвач и родителите му и аз трябваше отново да разправя историята. Но дори и с това не се приключи. Моите родители ми спряха джобните за цяла година, за да им върна парите, които бях откраднал. Това промени начина, по който се отнасяха с мен и по който ме възприемаха. Изнудвачът си съчини версия на случилото се, която разказа на всички в училище и която го представяше като Робин Худ, а мен като плъх, който само гледа откъде да чопне нещо. И от време на време ми се усмихваше ледено, а погледът му намекваше, че в някой близък ден може да изпитам удоволствието да полетя от покрива на някой блок.

Мелъри направи нова пауза и започна да масажира лицето си с длани, сякаш за да отпусне мускулите, които се бяха напрегнали от спомените му.

Едрият мъж поклати мрачно глава и отново каза:

— Какъв нещастник!

— Точно това си мислех и аз — заяви Мелъри, — какъв манипулативен малък нещастник! Когато и да се сещах за цялата каша, точно това бе следващата мисъл — „Какъв нещастник!“. Не ми хрумваше нищо друго.

— И си бил прав! — отсече едрият с глас, който очевидно бе свикнал да раздава заповеди и да се вслушват в тях. — Точно такъв е бил.

— Точно такъв бе — съгласи се Мелъри, а напрежението в гласа му се покачваше, — точно такъв беше той . Но така и не преодолях това какъв бе той , за да се запитам какъв бях аз . Беше толкова явно какъв е той, че никога не се запитах какъв съм аз. Кое, за бога, бе това деветгодишно дете и защо извърши онова, което извърши? Не е достатъчно да се каже просто, че се страхуваше.

Точно от какво се страхуваше? И за кого се мислеше?

Гърни с изненада откри, че е завладян от разказа. Мелъри бе спечелил вниманието му напълно, точно както и това на всеки друг в помещението. Той самият вече не бе просто наблюдател, а се бе превърнал в участник в това неочаквано търсене на значение, мотив, идентичност. Мелъри бе започнал да крачи напред-назад пред огромната камина, докато говореше, като че ли спомените и въпросите не му позволяваха да спре на едно място.

— Когато и да си помислех за онова момче — за себе си на девет години — го виждах като жертва, жертва на изнудване, жертва на невинното си желание да бъде обичано, да му се възхищават, да го приемат. Всичко, което бе искало то, бе просто по-голямото момче да го хареса. Беше жертва на един жесток свят. Горкото малко дете, горката малка овчица в зъбите на вълка.

Мелъри спря да крачи и се завъртя така, че да застане лице в лице с публиката си. Сега говореше по-спокойно и меко:

— Само че онова малко момче беше и нещо друго . То бе лъжец и крадец.

Слушателите се разделиха на два лагера: тези, които се канеха да възразят, и тези, които кимаха в съгласие.

— То излъга, когато бе запитано откъде има двайсетте долара. Престори се на крадец, за да впечатли някого, когото смяташе за такъв. После, когато се сблъска със заплахата да кажат на майка му, че е крадец, предпочете наистина да открадне, отколкото тя да си помисли, че го е направил. Онова, което го интересуваше най-вече, бе да контролира какво другите си мислят за него . За него нямаше толкова голямо значение дали в действителност е лъжец, или крадец, или какъв ефект има поведението му върху хората, които лъже и от които краде; по-важно бе какво си мислят те . Ще го кажа така: нямаше достатъчно значение, за да го накара да не лъже и да не краде. Беше важно само дотолкова, доколкото разяждаше като отрова самоуважението му всеки път, когато лъжеше и крадеше. Само дотолкова, че да се мрази и да му се иска да умре.