Джон Вердън - Намисли си число

Изглеждаше скромна и засрамена, даже леко се изчерви.

— Ролите, които управляват живота ни — започна Мелъри без предисловие, — са онези, които не осъзнаваме. Нуждите, които най-неуморно ни движат, са онези, за които най-малко си даваме сметка. За да бъдем щастливи и свободни, трябва да видим истинската същност на ролите, които играем, и да изнесем скритите си нужди на ярката дневна светлина.

Говореше спокойно и откровено и бе приковал пълното внимание на публиката си:

— Първата пречка, в която може да се препънем по време на търсенето си, е предположението, че вече се познаваме, че знаем защо чувстваме това, което чувстваме към живота и хората край себе си. За да напреднем, ще е необходимо да сме по-непредубедени. За да открие човек истината за себе си, трябва да спре да настоява, че вече му е известна. Никога няма да успея да отстраня този голям камък от пътеката си, ако не разбера какво точно представлява.

Точно когато Гърни си мислеше, че с последните думи просто разпръсква типичната Ню Ейдж мъгла, гласът на Мелъри внезапно се извиси:

— Знаете ли какво е камъкът? Той е вашата представа за вас самите, тези, които си мислите, че сте. Човекът, който си мислите, че сте, държи онзи, когото сте в действителност — заключен, без светлина и храна, без приятели. Човекът, който си мислите, че сте, се опитва да убие човека, който представлявате. И прави това откакто сте на този свят и двамата.

Мелъри замълча, очевидно обзет от отчаяние и покруса. Вгледа се в слушателите си, а те като че ли бяха забравили да дишат.

Когато проговори отново, гласът му бе по-сдържан, по-подходящ за водене на разговор, но все още силно разчувстван:

— Човекът, който си мисля, че съм, е ужасен от човека, който съм наистина, ужасен е от това, което другите ще си помислят за него. Какво биха ми сторили, ако знаеха кой съм в действителност? По-добре да си остана в безопасност! По-добре да скрия истинската личност, да я уморя от глад, да я погреба!

Той направи нова пауза, а трескавият огън в очите му отслабна.

— Кога започва всичко това? Кога се превръщаме в тази двойка нефункциониращи близнаци — измисленият човек в главата ни и истинският, заключен и умиращ? Вярвам, че започва много рано. Знам, че в моя случай близнаците бяха добре развити — всеки на собственото си неудобно място — по времето, когато навърших девет. Ще ви разкажа една история. Извинявам се на тези, които вече са я чували.

Гърни огледа стаята и забеляза между съсредоточените и внимателни лица няколко, които се усмихваха, явно разпознали думите. Очевидно перспективата да чуят някоя от историите на Мелъри за втори или дори трети път не отегчаваше и не дразнеше никого; всъщност като че ли само усилваше нетърпеливото им очакване. Това напомняше за реакцията на малко дете към обещанието да му разкажат отново любимата му приказка.

— Веднъж, когато тръгвах на училище, майка ми ми даде банкнота от двайсет долара, за да купя мляко и хляб по пътя към дома. Когато в три следобед излязох от училище, реших да се отбия в малката закусвалня до двора на училището, за да изпия една кока-кола, преди да мина през магазина за хранителни стоки. На това място се събираха някои от децата от училище след часовете. Сложих банкнотата на гишето, за да платя за колата, но преди касиерът да успее да я вземе и да ми върне рестото, едно от другите деца мина наблизо и я видя. „Ей, Мелъри, каза ми, откъде взе двайсетте долара?“ Онова момче беше най-якото момче в четвърти клас, а това бе класът, в който бях и аз. Бях на девет, а той на единайсет. Два пъти беше повтарял и беше плашещ — съвсем не беше някой, с когото да се виждаш, да излизаш или дори да говориш. Често се биеше и се чуваха слухове, че влиза с взлом в къщите на хората и краде разни работи. Когато ме попита откъде са двайсетте долара, мислех да му кажа, че майка ми ми ги е дала да купя мляко и хляб, но се уплаших, че ще ми се присмее, ще ме нарече мамино синче. А аз исках да кажа нещо, с което да го впечатля , затова отвърнах, че съм ги откраднал. Той изглеждаше заинтригуван, което ме накара да се почувствам добре. А после ме попита от кого, така че казах първото нещо, което ми дойде на ума. Че съм ги взел от майка си. Той кимна, усмихна се и се отдалечи. Е, аз бях някак облекчен и едновременно с това се чувствах неудобно. До другия ден бях забравил за случката. Но една седмица по-късно той дойде при мен в двора на училището и попита: „Ей, Мелъри, да си крал скоро пари от майка си?“, а аз отвърнах, че не съм. И тогава той поиска да знае: „А защо не откраднеш други двайсет долара?“. Не знаех какво да отговоря. Просто го зяпах. Тогава той се ухили леко, с една гаднярска усмивка, и ми нареди: „Ще откраднеш други двайсет долара и ще ми ги дадеш или ще кажа на майка ти за двайсетте, които открадна миналата седмица“. Усетих как кръвта се отдръпва от лицето ми.