Джон Вердън - Намисли си число

Защо? Защо сега, след всичките тези години? Каква бе причината? За какво мислеше тя? Беше минал през Дилуид и покрай магазина на Абелард, без дори да забележи. Прилошаваше му. Трябваше да се съсредоточи върху нещо друго, да се вземе в ръце.

Съсредоточи се върху това къде отива и защо отива там. Опита се да принуди съзнанието си да се насочи към съобщенията, стихотворенията, числото деветнайсет. Мелъри, който мисли за числото деветнайсет. А после го открива в писмото. Как бе възможно да се направи това? Това бе вторият път, когато Арибда или Харибда, или както там му беше името, бе извършил този невъзможен подвиг. Имаше определени отлики в двата случая, но и вторият бе така смайващ, както и първият.

Но образът на кутията върху масичката за кафе неумолимо разсейваше концентрацията му — а после същото започна да прави и съдържанието на кутията, което той помнеше отпреди години, когато го бяха прибрали в нея. Рисунките на Дани с пастели. О, боже! Листа със сладките оранжеви нещица, за които Маделайн настояваше, че са невени. И онази смешна драсканица, която беше може би зелен балон, или пък дърво, а може би близалка. О, господи.

И преди да разбере, вече отбиваше на покрития с чакъл, добре поддържан паркинг на института, а съзнанието му не бе регистрирало почти нищо от изминатия път. Огледа се, като по този начин се опита да се съсредоточи и разположи спрямо заобикалящото го, да събере ума и тялото си отново на едно място. Постепенно се отпусна и се почувства почти сънен — с пустотата, която често следва разтърсващите емоции. Погледна си часовника. По някакъв начин бе успял да пристигне точно навреме. Очевидно тази част от него действаше без намесата на съзнанието му, както работеше вегетативната му нервна система.

Като се чудеше дали леденият вятър бе накарал играещите роли клиенти да си останат вътре на топло, той заключи колата и пое по извитата пътека към къщата. Входната врата, както и при предишното му посещение, бе отворена от Мелъри, още преди да почука. Гърни влезе вътре и се спаси от вятъра.

— Някакво ново развитие?

Мелъри поклати глава и затвори тежката антична врата, но не и преди няколко мъртви листа да прелетят през прага.

— Ела в кабинета ми — предложи той. — Там има кафе и сок…

— Бих искал кафе, благодаря — прекъсна го Гърни.

Отново седнаха на същите големи кресла край камината. Върху ниската маса помежду им имаше голям кафяв плик. Мелъри го посочи и обясни:

— Ксерокопия на бележките и запис на обаждането. Приготвих ти ги.

Гърни взе плика и го сложи в скута си.

Мелъри го гледаше с очакване.

— Трябва да отидеш в полицията — каза Гърни.

— Вече обсъждахме това.

— Трябва да говорим по този въпрос отново.

Мелъри затвори очи и започна да масажира челото си, като че ли изпитваше болка. Когато ги отвори, явно беше взел решение.

— Ела на лекцията, която ще изнеса сега. Това е единственият начин, по който ще разбереш. — Говореше бързо, като че ли искаше да предотврати възраженията му. — Това, което се случва тук, е много неуловимо, много крехко. Учим гостите си за съвестта, мира, чистотата. Да спечелим доверието им е много важно. Подлагаме ги на нещо, което може да промени целия им живот. Само че това е като да… изписваш образи и думи със самолет. Ако небето е чисто, са четливи. Но само един лек порив на вятъра и всичко се превръща в безсмислени драсканици. Разбираш ли какво ти казвам?

— Не съм напълно сигурен.

— Просто ела на лекцията! — примоли се Мелъри.

Беше точно 10:00 часа сутринта, когато Гърни го последва на приземния етаж на главната сграда. Приличаше на обща гостна в скъпа провинциална странноприемница. Една дузина кресла и няколко дивана бяха разположени в полукръг, ориентирани към голяма камина. Повече от двайсет души вече бяха заели местата си. Няколко се въртяха около масивен бюфет, върху който имаше сребърен термос за кафе и поднос с кроасани.

Мелъри закрачи непринудено към мястото пред камината и се обърна с лице към публиката си. Онези при бюфета побързаха да седнат и всички замлъкнаха в очакване. Мелъри показа с жест на Гърни да се разположи в едно кресло до камината.

— Това е Дейвид — обяви Мелъри с усмивка, отправена в неговата посока. — Той иска да научи повече за онова, което правим, така че го поканих да остане на нашата сутрешна среща.

Няколко гласа го поздравиха приятелски, по всички лица имаше усмивки, повечето от които изглеждаха искрени. Той срещна погледа на жената, която бе използвала такъв непристоен език предния ден, когато го заговори.