Джон Вердън - Намисли си число

— Добро утро! — каза й той.

Тя му се усмихна разсеяно в отговор. Той проследи погледа й през градината чак до покрития с дървета хълм в далечния край на пасището. Сърдит вятър оголваше дърветата от последните им листа. Силният вятър обикновено правеше Маделайн нервна, откакто един огромен дъб се бе стоварил на шосето точно пред колата й в деня, когато се преместиха в Уолнът Кросинг. Днес обаче тя явно бе прекалено заета, за да му обърне внимание.

След една-две минути се обърна към него, а погледът й се изостри, като че ли нещо в облеклото или изражението му внезапно й бе направило впечатление.

— Къде ще ходиш? — попита тя.

Той се поколеба.

— До Пиъни. В института.

— Защо?

— Защо? — Гласът му бе станал дрезгав от раздразнение. — Защото Мелъри все още отказва да отнесе проблема си до местната полиция, а аз искам да го подтикна още малко в тази посока.

— Можеш да свършиш това и по телефона.

— Не и толкова добре, колкото ще го направя лице в лице. Освен това искам копия на всички бележки, както и на записа от телефонното обаждане от снощи.

— Куриерските фирми не се ли използват именно за такива цели?

— Какъв е проблемът да отида до института?

— Проблемът не е къде отиваш, а защо отиваш.

— Да го убедя да отиде в полицията? Да взема съобщенията?

— Наистина ли вярваш, че това е причината да изминеш целия път до Пиъни?

— Че какво друго, по дяволите?

Тя му метна дълъг и почти съжалителен поглед, преди да отговори:

— Отиваш — каза меко, — защото си се хванал с това нещо и не можеш да го оставиш. Отиваш, защото не можеш да стоиш настрани. — После бавно затвори очите си. Беше като края на филм, когато кадрите постепенно се размиват и изчезват. Често се случваше Маделайн да приключи някой спор просто така — казваше или правеше нещо, което прескачаше потока на мислите му и го оставяше без думи. Този път като че ли знаеше защо думите й имаха такъв ефект върху него или поне част от причините. В тона й бе чул ехо от речта й пред терапевта, речта, която толкова живо си бе припомнил само преди няколко часа. Съвпадението бе неприятно и объркващо. Сякаш Маделайн от миналото и Маделайн от настоящето се бяха съюзили срещу него; сякаш си шепнеха една на друга на ухото.

Той остана смълчан дълго време.

Накрая тя взе чашите за кафе и ги изми на мивката. После, вместо да ги остави в сушилнята, както правеше обикновено, ги забърса с кърпа и ги постави в шкафчето над страничния плот. И докато продължаваше да се взира в шкафа, като че ли забравила защо е застанала там, го попита:

— Кога ще ходиш?

Той сви рамене и огледа стаята, сякаш правилният отговор можеше да бъде открит окачен на някоя от стените. Междувременно погледът му бе привлечен от един предмет, поставен на масичката за кафе пред камината. Картонена кутия като тези, които човек получава в магазин за алкохол. Но онова, което наистина прикова и задържа вниманието му, бе бялата панделка, с която бе привързана кутията.

Мили боже! Вероятно това бе донесла от мазето. Макар че кутията изглеждаше по-малка, отколкото я помнеше, а картонът бе станал тъмнокафяв от изминалите години, не бе възможно да сбърка или забрави панделката. Индусите определено бяха прави: бялото, а не черното, бе естественият цвят на скръбта и траура.

Почувства смазваща празнота в дробовете си, сякаш гравитацията искаше да притегли въздуха и душата му в земята. Дани. Рисунките на Дани. Малкото ми момченце. Той преглътна и отмести поглед, откъсна очите си от огромната загуба. Не можеше да помръдне от слабост. Погледна през френските прозорци, изкашля се, опита се да замести изплувалите спомени с усещанията на сегашния момент, да пренастрои ума си, за да успее да каже нещо. Чу собствения си глас, който разкъса ужасяващата тишина:

— Не мисля, че ще закъснея — обяви той. Нужни бяха цялата му сила, цялата му воля, за да се надигне от стола. — Вероятно ще се прибера навреме за вечеря — добави безсмислено, без да осъзнава думите, които произнасяше.

Маделайн просто го гледаше с едва доловима усмивка, която не бе и усмивка в нормалния смисъл на думата; не каза нищо.

— По-добре да тръгвам — продължи той. — Трябва да стигна навреме. — Почти се олюляваше като слепец, когато я целуна по бузата и тръгна навън към колата си. Забрави си якето.

Пейзажът бе по-различен тази сутрин, по-зимен. Всъщност всички есенни цветове бяха изчезнали от дърветата, но той усещаше това съвсем бегло. Шофираше на автопилот, погълнат от образа на кутията, спомените си за съдържанието й, значението на присъствието й върху масичката.