Джон Вердън - Намисли си число

Този път нерешителното мълчание, преди Мелъри да промълви „Не“, така очевидно противоречеше на отрицанието, че Гърни се изсмя.

— Какво е толкова смешно?

— Не съм съвсем сигурен дали си най-лошият лъжец, когото познавам, Марк, но определено се класираш сред финалистите!

Последва ново продължително мълчание, а после Мелъри също започна да се смее — тих, обезсърчен смях, който приличаше повече на приглушено хлипане. Накрая каза с изтънял глас:

— Когато всичко друго се провали, идва времето за истината. А истината е, че скоро след като с Кеди сключихме брак, имах кратка връзка с една жена, която беше посетителка тук, в института. Чиста лудост от моя страна. Свърши зле — както би предсказал всеки разумен човек.

— И?

— И това беше всичко. Ужасявам се дори като си помисля за това. Този случай ме свързва с всичко егоистично, похотливо и зле преценено, което съм сторил в миналото си.

— Май нещо пропускам — отбеляза Гърни. — Какво общо има това с факта, че не ми каза, че си женен?

— Сигурно ще си помислиш, че съм параноик. Само че се замислих дали тази история не е свързана по някакъв начин с това… с Харибда. Притесних се, че ако научиш за Кеди, ще поискаш да разговаряш с нея, а… последното нещо, което бих пожелал да се случи, е тя да бъде подложена на каквото и да било, свързано с моята нелепа и лицемерна забежка.

— Разбирам. А между другото кой притежава института?

— Притежава? В какъв смисъл?

— Че колко значения има този израз, та питаш?

— В духовния смисъл го притежавам аз. Програмата е базирана на моите книги и касети.

— „В духовен смисъл“?!

— В правния Кеди притежава всичко — имота, както и всички материални активи.

— Интересно. Тоест ти си звездата на трапеца, но Кеди притежава цирковата палатка?

— Би могло да се каже и така — студено се съгласи Мелъри. — А сега трябва да затварям. Харибдата може да се обади всеки момент.

Обаждането дойде точно три часа по-късно.

Маделайн беше донесла торбичката си с принадлежности за плетене на дивана и бе погълната от един от трите проекта — всеки в различна степен на изработка — с които се занимаваше. Гърни бе седнал в креслото до нея и разгръщаше шестстотинте страници на ръководството за софтуера си за обработка на снимки, но му бе трудно да се концентрира. Цепениците в камината бяха догорели; от въглените се издигаха малки искрици, които потрепваха във въздуха и после изчезваха.

Когато звънна телефонът, Гърни побърза към кабинета си да вдигне.

Гласът на Мелъри беше нисък и нервен:

— Дейв?

— Тук съм.

— Той е на другата линия. Пуснал съм на запис. Сега ще включа и теб. Готов ли си?

— Давай.

Миг по-късно Гърни чу странен глас, хванат в средата на изречението:

— … далеч за определен период време. Но искам да знаеш кой съм. — Тонът беше висок и напрегнат, ритъмът на говорене — тромав и изкуствен. Имаше и някакъв акцент, чуждестранен, но неопределен, като че думите биваха произнасяни неправилно, с цел да се прикрие самоличността на говорещия. — По-рано тази вечер оставих нещо за теб. Получи ли го?

— Да получа какво? — гласът на Мелъри, сякаш щеше да се пречупи всеки момент.

— Още не си? Ще го получиш. Знаеш ли кой съм?

— Кой си?

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Разбира се! Откъде те познавам?

— Числото шестстотин петдесет и осем не ти ли разкри кой съм?

— То не означава нищо за мен.

— Наистина ли? Та това бе твоят избор — от всички числа, които можеше да избереш.

— Кой си ти, по дяволите?!

— Има още едно число.

— Моля?!

— Казах, че има още едно число. — Гласът се забавляваше садистично.

— Не разбирам!

— Помисли си за някое друго число, различно от шестстотин петдесет и осем.

— Добре, добре. Намислих си.

— Много добре! Напредваме. Сега прошепни числото.

— Съжалявам… какво?

— Прошепни числото.

— Да го прошепна?

— Да.

— Деветнайсет. — Шепотът на Мелъри бе висок и дразнещо рязък.

Думата бе посрещната с продължителен и невесел смях.

— Добре, много добре.

— Кой си ти?

— Все още ли не знаеш? Толкова много болка, а ти нямаш представа. Предвиждах, че това може да се случи. Оставих ти нещо по-рано днес. Кратка бележка. Сигурен ли си, че още не си я получил?

— Не знам за какво говориш!

— Но знаеше, че числото е деветнайсет.

— Ти каза да си намисля число!

— Само че това бе правилното число, нали?

— Не разбирам.

— Кога за последно си проверявал пощенската си кутия?