Джон Вердън - Намисли си число

Докато Гърни крачеше към тях през широката ливада, разбра, че мъжете (те копаеха) са млади латиноамериканци; а жената, обута със зелени ботуши до коленете и кафяво работно яке, е по-възрастна. Тя даваше нарежданията. Няколко чувала с луковици, всеки обозначен с различен цвят, лежаха отворени на ниска градинарска количка. Жената мяташе нетърпеливи погледи към работниците си.

— Карлос! — извика тя — Roja, blanca, amarilla… roja, blanca, amarilla! — И после повтори, без да се обръща конкретно към някого: — Червени, бели, жълти… червени, бели, жълти. Не е толкова трудно да се запомни в какъв ред се садят, нали?!

Тя въздъхна с философско примирение по повод неспособността на служителите по принцип, след което грейна в радостна усмивка, когато видя Гърни да се приближава.

— Вярвам, че цъфналото цвете е най-лечебната гледка на света — обяви с онзи акцент от Лонг Айлънд, който е характерен за висшата класа и при който думите се произнасят със стиснати устни. — Не сте ли съгласен?

Преди да успее да й отговори, тя протегна ръка и се представи:

— Аз съм Кеди.

— Дейв Гърни.

— Добре дошли в рая на земята! Не мисля, че съм ви виждала преди.

— Дойдох само за ден.

— Така ли? — Нещо в тона й буквално настояваше за обяснение.

— Приятел съм на Марк Мелъри.

Тя леко се намръщи:

— Дейв Гърни, нали така казахте?

— Точно така.

— Сигурна съм, че и да е споменавал името ви, то не ми говори нищо. Отдавна ли познавате Марк?

— От колежа. Мога ли да попитам вие какво правите тук?

— Какво правя тук? — Веждите й се извиха от удивление. — Живея тук. Това е домът ми. Аз съм Кеди Мелъри. Марк ми е съпруг.

Въпреки че вече бе обяд, сгъстяващите се облаци покриваха долината и създаваха впечатлението, че е зима. Гърни пусна отоплението в колата, за да прогони студа от вкочанените си ръце. Усещаше всяка от ставите на пръстите си. Те бяха станали по-чувствителни и това му напомни за артрита на баща му. Той ги изпъна, а после сви върху волана.

Същият жест.

Спомни си как веднъж попита този необщителен и недосегаем мъж дали подутите му кокалчета го болят. „Това е от възрастта — нищо не може да се направи по въпроса“, бе отвърнал баща му с тон, който не предразполагаше към по-нататъшни дискусии.

Умът му се върна към Кеди. Защо Мелъри не му бе казал за новата си съпруга? Нима не искаше той да разговаря с нея? И щом бе пропуснал да спомене, че има съпруга, какво ли още бе скрил?

А после, неизвестно по какви неведоми пътища на логиката, започна да разсъждава — защо кръвта бе червена като нарисувана роза? Опита се да си спомни пълния текст на третото стихотворение:

Розата бе символ на яркочервения цвят. Какво добавяше, като я наричаше нарисувана ?

Дали по този начин ставаше по-червена? Или заприличваше повече на кръв?

Желанието на Гърни да се прибере се засилваше от глада му. Вече бе късен следобед, а освен кафето в магазина на Абелард сутринта, не бе ял или пил нищо цял ден.

На Маделайн започваше да й се гади, ако времето между храненията бе твърде дълго; той пък ставаше склонен да обвинява и осъжда — а това състояние съвсем не бе лесно за разпознаване. Гърни бе открил няколко белега, които като барометър му помагаха да преценява настроението си. Един от тях се намираше от западната страна на шосето, точно след края на Уолнът Кросинг. „Камилската гърбица“ бе художествена галерия, в която се излагаха работите на местни художници, скулптори и други артистични души. Барометричната й функция бе много проста: един поглед към витрината й предизвикваше у него — ако бе в добро настроение — одобрение към ексцентричността на рисуващите му съседи; когато обаче бе в лошо, с този единствен бърз поглед той вникваше чак до дълбините на безсмислените им напъни. Днешният ден бе от втория тип — което бе навременно предупреждение (тъй като вече се бе насочил към камината и съпругата си) — да не прекалява с изразяването на собствено мнение.

Сутрешните върхушки от листа и боклуци отдавна се бяха разнесли от окръжната магистрала и по-ниските части на долината. Но по прашното шосе, което се изкачваше по падината между хълмовете и свършваше при плевнята и пасището на Гърни, все още личаха като кръпки остатъци от тях. Тъмносивите облаци придаваха на пасището мрачен и зимен вид. Той изпита леко раздразнение, когато видя, че тракторът е докаран от плевнята до бараката за инструменти, в която се намираха приставките му за косене, за копаене на дупки и за разчистване на сняг. Вратата на бараката бе отворена — дразнещ намек, че има работа за вършене.