Майкъл Ридпат - Борсови игри

— Е, значи ще чакам да ме държиш в течение за курса им — каза Хамилтън, стана и се върна на бюрото си.

Деби промърмори нещо под носа си. Прозвуча ми много близко до „Копеле!“.

— Извинявай, каза ли нещо? — запитах я аз.

Тя вдигна поглед за секунда — лицето й още беше напрегнато от усилието да се владее.

— Нищо. — И пак се приведе ядосано над калкулатора си.

Погледнах часовника си. Беше дванайсет без петнайсет.

— Виж, вече е време за обяд. Защо не излезем да хапнем по някой сандвич?

— Много е рано — тросна се тя.

— О, хайде — подканих я упорито аз.

Деби с въздишка захвърли молива върху бюрото си.

— Добре, тръгваме.

Подминахме с презрение обичайната италианска закусвалня на улицата и отидохме в „Бърли“ на Муургейт. Стиснали баснословно скъпите сандвичи с пуйка и авокадо, закрачихме към Финсбъри Съркъс.

Денят беше вълшебен. Слънцето сияеше, лек ветрец развяваше роклите на секретарките, които вървяха към ливадата по средата на Съркъс, за да съчетаят обяда си със слънчева баня. Намерихме едно местенце с трева, което гледаше към поляната за кегли — там играеха млади мъже с яркосини ризи на райета и червени презрамки. До слуха ни долитаха тихите лениви разговори на обядващите служители, пръснали по ливадата бледи крайници и лица, обърнати към юлското слънце.

Дъвчехме сандвичите си и мълчаливо наблюдавахме хората край нас.

— Е? — обадих се аз.

— Какво „е“?

— Няма ли да ми кажеш за какво става дума?

Тя не ми отговори. Опря се на лакти. Повдигна лице към небето и притвори очи. После ме погледна.

— Мисля, че трябва да му бия шута на всичко. — Гласът й бе уморен. — Хамилтън е прав. Не ставам за тази работа.

— Дрън-дрън — казах аз. — Ти схващаш страшно бързо. Просто си родена за това.

— Родена дилетантка, според Хамилтън. Имала съм погрешен начин на мислене. Борсовите посредници като мен били много опасни. Безгрижни. Губели много пари. Нямало да имам бъдеще, освен ако не си променя начина на мислене. Само че знаеш ли какво? Не ме е грижа. Проклета да съм, ако се превърна в облаган с годишен данък шотландски робот, за да мога да заработвам още половин процент за клиентите на „Де Джонг“. Но при теб всичко е наред. Той те обича. Ти си отдаден на работата си. Слънцето изгрява от задника ти. Но това не е за мен. Съжалявам.

Тя извърна глава, за да не зърна сълзата, отронила се по бузата й.

— Огледай се — казах аз и кимнах към множеството полегнали по поляната хора. — Да не би да смяташ всички тези хора за неудачници? Сити не гъмжи от хора като Хамилтън или дори от такива като мен. Има стотици мъже и жени, които обичат да се посмеят и да прекарат обедната си почивка на слънце, хора, на които работата им върви, и не се оплакват.

Деби ме изгледа със съмнение.

— Виж — продължих, — ти винаги схващаш много бързо, винаги си свършваш работата, точна си в 99 процента от случаите — какво повече можеш да искаш?

Хванах ръцете й.

— У теб има нещо, което ние, останалите, не притежаваме. Хората обичат да работят с теб. Правят ти комплименти. Прощават ти неща, които на други не биха простили. Правят ти услуги. Не подценявай тези неща, те са много важни за нашия бизнес.

— Значи не бива да се омъжвам и да имам две деца, и да ям сладолед пред „Нейбърс“ всеки ден? Мисля, че ще ме бива много. Особено със сладоледа.

— Можеш, ако решиш, но ще е срамота — казах аз.

— Е, може да стане така, че някой да реши вместо мен — каза Деби. — Следващия месец си отивам, освен ако не „поумнея“.

— Хамилтън ли ти го каза?

— Хамилтън ми го каза. Проклета да съм, ако стана друг човек само заради него.

Подпря брадичка на коленете си и се загледа в една маргаритка.

— Какво каза за покупката на акциите на „Джипсъм“?

— Не беше много щастлив — отвърнах. — Не ми каза направо, че съм сбъркал. Каза само, че трябва да съм предпазлив. Сега като си помисля, не знам дали имаше предвид акциите, които купих за моя сметка, или облигациите, които купих за фирмата. Но и в двата случая е малко странно да критикува когото и да било за поемане на рискове.

— Той ти харесва, нали? — запита Деби.

— Ами, да, май ми харесва.

— Защо?

— Всъщност не знам. Не е от топлите и отзивчиви личности, нали така? Но е честен. И професионалист. И вероятно е най-добрият мениджър на фондове в Сити.

Една двойка се надигна от дървената пейка срещу нас; местата им бързо бяха заети от двама млади банкери. По зелената морава имаше десетки като тях.