Майкъл Ридпат - Борсови игри

Започнах според плана, но през първите шестстотин метра по-голямата част от бегачите бяха плътно до мен. И всеки път, когато се мъчех да се отскубна, другите ме настигаха. И когато до финала останаха двеста метра, леко удължих крачката и започнах бавно да се изтеглям напред. Сто и петдесет метра бягах, оставил зад себе си на пет крачки най-добрите бегачи на света. Претъпканият олимпийски стадион ме приветства с неистов рев; бях убеден, че всичките аплодисменти са само за мен. Това бяха най-щастливите ми петнайсет секунди.

И тогава, на петдесет метра от финиша, две зелени фланелки прелетяха покрай мен. Един кениец и един ирландец се бяха устремили към финалната лента. Заповядах на краката си да се движат по-бързо, да правят по-големи крачки, но те не ми се подчиниха. Тълпата бясно аплодираше двамата бегачи само на метър-два пред мен. Струваше ми се, че сякаш бавно се движа назад.

На финиша бях трети и спечелих бронзов медал.

Няколко месеца след това се наслаждавах на вниманието, което ми оказваха средствата за масова информация, колегите, хората, с които се срещах по работа, дори и минувачите. Но дори и еуфорията не можеше да скрие простия факт от мен. Бях загубил. А бях вложил всичко в това състезание, бях посветил цяла година от живота си на тази минута и половина. И бях загубил.

Резултатът беше най-доброто ми лично време. И когато следващия сезон възобнових тренировките и състезанията, резултатите ми бяха далеч от олимпийското ми постижение. Това започна да ме потиска. Започнах да изпитвам усещането, че никога повече няма да подобря олимпийското си време, колкото и старание и енергия да хвърлях.

Имах нужда от свободно време за други неща. За срещи с приятели. Исках работа, която да ме погълне целия. Имах нужда от ново предизвикателство.

И скъсах със спорта.

Очаквах Франк да побеснее. Но той го прие съвсем нормално. В действителност се отнесе с пълно разбиране.

— Прекалено много мъже съм виждал да жертват най-хубавите си години на леката атлетика — каза той. — Върни се в обикновения свят и се заеми с нещо.

Дълбоко в себе си знаех, че той е наясно, също като мен, че съм достигнал върха си, и не иска да губя години от живота си в преследване на златото, което никога нямаше да извоювам.

И аз се предадох. И се върнах в обикновения свят да завоювам нещо ново. Търговията с ценни книжа.

Понесох се към езерото, подминавайки една двойка лъхтящи джогери на средна възраст, които просто крачеха. Един червен сетер се втурна към мен, игнорирайки крясъците на собственика си. Потичахме заедно, после той изведнъж се понесе към някакъв териер, който лаеше по една катеричка под едно дърво, и прескочи една влюбена двойка, която дори не му обърна внимание.

Още не се бях натичал. Бягах три или четири пъти на седмица и обикновено обикалях около Хайд Парк с най-голямата си възможна бързина. Изпитвах отчаяна нужда от адреналин, от мазохистичната наслада, която носи усещането за пълно изтощение.

Помислих си за вчерашната сделка с шведския заем. Усмихнах се при спомена как бях победил пазара. Или как по-скоро двамата с Хамилтън го бяхме победили. Бях се справил чудесно за начинаещ борсов посредник. За пръв път бях действал в наистина екстремална ситуация и не се бях изложил. Вярно, по едно време се бях уплашил не на шега, но това беше вече минало. Страхът е неотменна част от възбудата. Точно както един бегач трябва да изпита болката, за да вкуси сладостта на прилива от адреналин, така и един борсов посредник трябва да изпита страх.

Мислех си какво ли ще ми каже Хамилтън, когато се върне. Това беше първата ми реална възможност да се изявя и аз не я бях пропуснал. Надявах се да го оцени по достойнство.

Заобиколих едно ято бърборещи арабки, излезли на вечерна разходка в черните си яшмаци и златист грим, и се насочих наляво към изхода на парка. Последните двеста метра до квартирата ми ускорих темпото, отървал се изцяло от всичките си съмнения.

С бурно дишаща гръд и облян в пот измъкнах ключовете от джоба на шортите си. Отключих вратата, прекрачих купчината неотворени рекламни диплянки и се добрах до първия етаж.

Вмъкнах се в квартирата си, протегнах се и се строполих върху дивана. Огледах се; бях прекалено изтощен, за да се помръдна дори. Апартаментчето ми беше малко, но удобно. Спалничка, всекидневна с кухненска ниша и коридор. Поддържах го винаги чисто; нямах друг изход, защото пространството беше минимално. Мебелите бяха простички, евтини и удобни. Върху лавицата над камината бях разположил скромната си колекция от най-скъпите си спортни трофеи и една черно-бяла фотография на мама и татко, облегнати на една каменна стена. Усмихваха ми се със загубеното щастие отпреди двайсет години.