Майкъл Ридпат - Борсови игри

— Разбира се, че можем да си купим — погледна ме Деби. — Като нищо ще скочат, ако компанията бъде погълната.

— Защо не? — казах. — На мен ми се струва блестяща идея. — Имах десет хиляди фунта в Строителното общество. Помислих си, че акциите на „Джипсъм“ ще са добро капиталовложение за половината сума. — Но как, по дяволите, се закупуват американски акции?

Двамата с Деби започнахме да умуваме над проблема. Изведнъж тя бурно се разсмя.

— Направо ще се скъсам от смях! Та ние имаме десет телефонни линии с най-големите борсови посредници в света. Поне един от тях трябва да знае как става.

Свързах се Кеш.

— Да не си променил мнението си за „Джипсъм“? — запита той.

— Не, не съм — отвърнах аз. — Но искам да те помоля за една услуга.

— Давай — каза Кеш, може би с малко по-слаб ентусиазъм от обикновено.

— Как може човек да си купи ценни книжа от нюйоркската фондова борса?

— О, много лесно. Мога да ти открия сметка тук. Всичко, което трябва да направиш, е да позвъниш на Мириам Уол от нашия отдел за частни лица. Дай ми пет минути и аз ще я подготвя.

След десет минути двамата с Деби бяхме горди собственици на хиляда акции на американската компания „Джипсъм“, закупени на цена 7 долара за акция.

Тап. Тап. Тап. Бях влязъл в ритъм. Краката ми издаваха едва доловим звук при допира си с пътеките на Кенсингтън Гардънс. Втренчих се в езерото в далечината и останах доволен. Не мърдаше. Когато бягах, светът просто се плъзгаше покрай мен. Нямаше никакви подскачания нагоре или надолу. Тялото ми се носеше напред, задвижвано от постоянния ритъм на краката. Всичките видове джогинг или трополене просто са загуба на енергия. А всяка загуба на енергия неизменно води до загуба на скорост.

Бягането е наслада. Не просто от силата на волята, която ви тласка напред, когато цялото ви тяло крещи да спре, а защото е чудесно всеки мускул на тялото ви да се движи както трябва, когато поискате.

Навремето спортните коментатори вдигаха голям шум около стила ми на бягане. Но аз не бях роден бегач. Бях се учил дълги години. Сам. И с помощта на Франк.

Запознах се с Франк, когато бягах в Кеймбридж. Той тренираше атлети на средни разстояния към един клуб в северен Лондон и понякога идваше и в Кеймбридж да обучава студентите. Почти всяка неделя ходех при него, за да ме научи на още нещо.

Определено имах природна дарба. Бях само на единайсет години, когато направо се влюбих в бягането през пресечена местност. Приятелите ми не можеха да проумеят как така ще се вдигна да бягам за тоя що духа през йоркширските хълмове. Тялото ми се наля, след като излязох от пубертета. Мускулите на краката наедряха и наякнаха и бях напипал скоростта, необходима на един бегач на средни разстояния. След като постъпих в Кеймбридж, се заех здраво с атлетиката и влязох в спортния отбор още първата година.

Но в действителност Франк беше човекът, който ме научи как да тичам. Не само с тяло, но и с разум. Притежавах решимостта, която ми бе необходима, а той знаеше как да я канализира. Дълго и упорито обработвахме техниката ми. По време на скоростните тренировки той ме принуждаваше да изцеждам сто процента от краката си, когато тялото ми отпускаше максимум деветдесет. Научи ме също как да бягам на състезания, как да дозирам не само физическата си енергия, но и мисловната.

Всичко това даде резултат. Процесът беше мъчителен и бавен, но с всяка измината година бягах малко по-бързо от предишната. За пръв път бягах за отбора на Британия, след като завърших Кеймбридж. Следващия сезон едва не ме включиха в отбора за Олимпиадата. През следващите шест години скоростта и постоянството ми се подобриха до такава стенен, че си извоювах място в отбора.

Същата година двамата с Франк положихме всички усилия, за да достигна върховата си форма. Банката прояви голямо разбиране, ходех само понякога на работа, и то на половин ден.

Квалификациите минаха успешно. Успях да ги пробягам достатъчно добре, за да се класирам за финала, като в същото време съхраних достатъчно от силите си.

В деня на финала бях готов повече от всякога. Бях на върха. Съзнанието ми беше обзето от една-единствена мисъл. Четирима от другите бегачи бяха пробягвали разстоянието по-добре от мен, но аз щях да ги бия всичките. Планът ми беше прост. Щях да тръгна рязко още от старта и да поведа колоната. Имаше само двама или трима по-добри на финиша от мен. И щях да положа всичко, за да останат зад мен на финалната права.