Майкъл Ридпат - Борсови игри

Не беше кой знае колко, но ми харесваше. Уютна бърлога.

Изправих се, стенейки, и замъкнах вцепенените си мускули в банята.

На следващата сутрин първата ми работа беше да грабна „Уолстрийт Джърнъл“ от бюрото на Карън, където обикновено го оставяха. Изненадах се, че вестникът леко трепери в ръката ми, докато претърсвах колоната с ценни книжа за котировката ДЖИПС.

Ето я. Единайсет долара и четвърт. Цената се бе увеличила с повече от 50 процента. За една нощ! Обърнах се и видях Деби да влиза в борсовия салон с чашка кафе. Веднага видя какво чета и запита:

— Е?

— Единайсет и четвърт — ухилих се аз.

— Не може да бъде! — възкликна Деби и издърпа вестника от ръцете ми. Нададе див крясък и го захвърли във въздуха. Всички се извъртяха към нас.

— Аз съм богата! — изкрещя тя.

— Е, не чак толкова много — казах. — Става въпрос само за някакви си две-три хиляди долара.

— О, няма ли да млъкнеш, мърморко такъв — засмя се тя. — Отивам да взема бутилка шампанско. В хладилника имаме портокалов сок.

Аз имах известни резерви, но Гордън и Роб вече мляскаха с устни. Дори Джеф потриваше ръце в очакване. Той също имаше повод да се радва. През изминалата нощ доларът най-сетне се бе държал според икономическия модел, чийто автор бе той.

След четвърт час Деби се върна, сграбчила кофичка за лед, в която се гушеше бутилка шампанско. Нямах представа откъде бе успяла да я купи толкова рано сутринта. Извадиха чаши и портокалов сок от хладилника и само след минута всички вдигахме тост за здравето на американската компания „Джипсъм“.

— Всяка сутрин трябва да го правим — заяви Роб, съзерцавайки с одобрение мехурчетата в чашата си.

— Нашият шеф и господар ще получи припадък, ако ни види — каза Гордън.

— Не се тревожете — успокои ни Деби. — Трудно ми е да си го представя, че е способен да припадне за каквото и да било. По-скоро ще ни прониже с погледа си кинжал, след което ще ни изнесе кратка лекция: „Де Джонг и Ко“ се гордее с професионализма си, а вие, Робърт, нямате професионално държане — изрече тя превзето и по някакъв начин успя да пресъздаде и шотландския акцент, и нравоучителния тон на Хамилтън.

Роб се изсмя.

— Поне да беше махнала това от бюрото си — каза той и кимна към почти празната бутилка.

— О, той няма да се появи до обяд — заяви уверено Деби.

— О, така ли? — произнесе един спокоен и премерен глас от вратата.

Залата онемя. Джеф мигновено заби нос в разпечатките си, а Роб, Гордън и Карън тихомълком се изнизаха по бюрата си. Все едно че бяхме ученици, заловени в момент на някоя пакост от директора.

Но това беше смешно. Не бяхме ученици, нито пък Хамилтън — директор.

Последва продължителна тишина. Накрая вдигнах чашата си към него.

— Добре дошъл. Наздраве.

Хамилтън само ме изгледа.

Придобила внезапно кураж от поздрава ми, Деби се приближи до него с бутилката и една чаша.

— Защо не пийнеш с нас?

Хамилтън се извърна и се втренчи в нея. Игнорира предложението й и запита:

— Какво празнувате?

— Току-що направих удар! — заяви Деби с блеснали очи.

— Това е хубаво — каза Хамилтън. — Каква сделка сключихте?

Деби се изсмя.

— О, не! Аз направих удар, а не „Де Джонг“. Вчера купих няколко акции, а те да вземат да поскъпнат с петдесет процента.

Няколко секунди погледът на Хамилтън остана прикован върху Деби. После той проговори със спокоен и уравновесен глас, в който нямаше дори и следа от гняв:

— Изчакай ме малко да си оправя нещата и заповядай в залата за конференции.

Деби повдигна рамене и остави чашата си върху бюрото, после и двамата напуснаха борсовия салон.

— Уф — изпъшка Роб. — Добре че не съм на нейно място.

След десет минути Деби се върна. Втренчи се в някаква точка върху бюрото и закрачи като сомнамбул към него, без да се оглежда. Бузите й бяха леко поруменели, а устните — плътно стиснати. Нямаше и следа от сълзи, но изглеждаше така, сякаш се страхуваше, че ако отпусне само един мускул на лицето си, и щяха да рукнат. Седна, заби поглед в екрана на компютъра и яростно започна да пресмята разни доходи по облигации.

Хамилтън влезе в салона и мълчаливо се насочи към бюрото си. Извади няколко листа от купчината с входящата документация и ги зачете. Напрежението беше нарушено от Роб, който отговори по телефона на някакъв брокер с малко преувеличен възторг.

След около половин час Хамилтън дойде при мен и седна на един стол до бюрото ми. Деби съвсем преднамерено не го забеляза — натискаше яростно клавишите на калкулатора си. Макар че работех с Хамилтън повече от половин година, всеки път, когато разговаряхме, изпитвах известна нервност. Трудно беше да се води нормален разговор с него — той слушаше толкова съсредоточено, че през цялото време бях на тръни да не изтърся някаква глупост.