Майкъл Ридпат - Борсови игри

— Съмнявам се дали изобщо има втори като него в Сити — продължих аз. — Истинска чест е да работиш с такъв човек. Бях изумен първия път, когато го видях как действа. Винаги вижда нещата от ъгли, за които никой не се сеща. Умее да те вписва в мисловния си процес и те прави съучастник във всяка брилянтна сделка, на която е автор. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

Деби кимна.

— Да, мисля, че разбирам какво имаш предвид. — Тя се вгледа отблизо в лицето ми. — Защо ходиш на работа всеки ден?

— Да си изкарвам хляба.

— Това не е всичко, нали?

Помислих за момент.

— Не. Искам да се науча как да търгувам с ценни книжа. Искам да се науча да търгувам по-добре от всеки друг в бранша.

— Защо?

— Какво искаш да кажеш с това „защо“? Не е ли очевидно?

— Не, не съвсем.

— Сигурно си права. — Подпрях се на лакти и примижах срещу силното слънце. — Нещо непрекъснато ме тласка напред, не ми дава покой. Откак се помня, все съм си такъв. Когато бягах, исках винаги да съм пръв. Не втори или трети, а най-добрият. Такъв навик не изчезва от само себе си.

— Завиждам на хора като теб. Откъде идва целият ти хъс?

— О, не знам — казах. Но не беше вярно. Имаше причина за онези горчиви часове на самоналожена болка, която бях изживял като подрастващ, за онази целеустременост, на която Деби така завиждаше и която ме беше откъснала от безгрижните наслади на простия живот, воден от „нормалните“ хора. Но за нищо на света нямаше да кажа на Деби или на когото да било другиго в „Де Джонг“ коя е тя.

Деби ме гледаше напрегнато. После лицето й разцъфна в широка усмивка.

— Ти си ненормален. Не, ти си куку! Трябва незабавно да отидеш при психиатър, за да не свършиш като Хамилтън Марк II. Ти си човек с проблеми в начина на мислене. — Тя се изправи и изтърси полепналите тревички от роклята си. — Така или иначе трябва да се върна в офиса да си лакирам ноктите, а ти трябва да се включиш в битката на страната на своя господар. Да тръгваме.

Върнахме се в салона в малко по-добро настроение. Никаква депресия не беше в състояние да държи дълго Деби в прегръдките си.

Спрях до автомата за кафе да попълня запасите си от кофеин. Докато черната течност се стичаше в пластмасовата чашка, до мен се приближи Роб.

— Видя ли Ройтер?

— Не — казах аз с внезапно възбудено любопитство.

— Ами тогава погледни го. — И ми се ухили. Май имаше нещо лошо.

Върнах се на бюрото си и погледнах. На екрана течеше съобщение, че Конгресът обсъжда промяна в договора за двойното данъчно облагане на САЩ с Нидерландските Антилски острови — един истински данъчен рай и убежище за фирми, емитиращи облигации. IBM, „Дженеръл Електрик“ и AT&T бяха емитирали облигации чрез филиалите си на Антилските острови, също както и повечето от не толкова известните получатели на заеми.

Въздъхнах. Налагаше се да анализираме тези промени в данъчното облагане. Някой трябваше да прерови проспекта на всеки емитент от Нидерландските Антили в нашия портфейл. Къртовска работа.

— Деби? Току-що възникна една много интересна ситуация…

Деби ме прекъсна. С юридическото си образование и времето, което беше прекарала в административния отдел на „Де Джонг“, тя притежаваше уникална квалификация, и го знаеше.

— Знам какво искаш. Да прочета всеки проспект за Нидерландските Антили от дядо Адам до днес.

— Е, всъщност…

— Не отричай. Какво ли не правя за тази фирма! Галфони като теб гребат пари с лопати от тъпи сделки, а за мен остава най-долната работа.

Но пък изглеждаше в добро настроение, когато тръгна да дири проспектите.

Роб ме последва до бюрото и седна върху него с чаша кафе в ръка. Ухили се след отдалечаващата се Деби и започна да прелиства безцелно някои от изследванията, които бяха натрупал. Скучна работа. И той си имаше собствена купчина, която трябваше да преравя, стига да му дойдеше настроение за това.

— С какво мога да ти помогна? — запитах аз.

— О, няма нищо. Просто гледах — каза Роб, но след миг продължи: — Как е работата?

— Нищо съществено. Дреболии. А при теб?

— И при мен. Имаш ли някаква интересна работа днес?

— Както всеки ден. — Нямах намерение да му давам отчет.

Тишина. Роб прелисти още няколко страници и се изкашля леко.

— Не спомена ли, че днес чакаш Кеш Калахан с партньорката му?

Ето каква била работата значи.

— Да — отвърнах аз.

— Да не би да става дума за Кати Лейзънби?

— Май така се казваше. Защо питаш? — погледнах го аз с усмивка. Не беше трудно да отгатна. Роб изпитваше неуморна страст към жените. Но не обичайната страст, която изпитват повечето млади мъже. При него не ставаше въпрос само за физическо влечение. Роб беше перманентно влюбен. Колкото по-недостижим беше обектът на любовта му, толкова по-добре. В действителност всеки път, когато другата страна вече бе готова да му отвърне с взаимност, желанието му изстиваше и той скоро си намираше друг обект. Едва се бе съвзел след историята с Клер Дюамел. След като накрая бе успял да я убеди да вечеря с него, бе изгорял в пламъците на ревността, разпалени от непрекъснатите й разкази за приятеля й от Париж. Казала му, че Гастон е всичко за нея. И две седмици Роб беше неутешим.