Майкъл Ридпат - Борсови игри

— Точно така — отвърна той. — След като Хамилтън прояви интерес към първокласни облигации с висок доход.

— Е, тогава можем да сме сигурни, че Дитвайлер е работил с Вайгел; той вероятно е напъхал облигациите на „Тремънт“ по разни сметки на клиентите си с надеждата, че никой няма да забележи — казах аз.

— Остава „Де Джонг“ — обади се Кати.

— Хм. Много е странно, че Хамилтън не е проверил гаранцията или поне не е накарал Деби да свърши тая работа — изсумтях аз. — Рядка грешка за него.

Неизбежното заключение ме блъсна в челото като юмрук.

Хамилтън.

Не, не можеше да е вярно. Той може и да ме беше изгонил от работа, но за мен още беше нещо голямо и важно. Аз му се възхищавах — той беше единственият човек, останал чист в цялата тая мръсна каша. Просто беше невъзможно да има каквото да е общо с нея. Не бях в състояние да повярвам.

Но след като допуснах, макар и само теоретично, неговото участие, всичко моментално си лягаше по местата. Съвместно със своето старо другарче от бизнес училището Вайгел Хамилтън организира цялата схема. Закупил е частните облигации на „Тремънт Капитал“, знаейки отлично какво прави. Той носеше отговорността за инвестицията на „Тремънт“ във „Финикс Просперити“ и за напътстването на Джак Салмън какво и как да търгува.

И най-лошото от всичко — той беше убил Деби.

Видял е уговорената й среща с Де Джонг в бележника. Видял е и обработения проспект на „Тремънт“ върху бюрото й. Знаел е, че тя ще говори с Де Джонг за фалшивата гаранция, и е решил да я спре по най-радикалния начин.

Като я убие.

Вцепених се. Изпаднах в някакъв шок. Тялото ми физически отказваше да се съгласи с разума ми.

— Пол? Какво ти е? — Кати загрижено протегна ръка.

Заеквайки им разказах всичко, което ми се бе стрелнало през съзнанието; думите се изтръгваха от гърлото ми с огромно усилие.

Двамата само ме гледаха, неспособни да произнесат и звук.

Издърпах си ръката от Кати и отидох до прозореца на всекидневната. Погледнах към окъпаната от утринното слънце улица.

Колкото повече си мислех за това, толкова по-голям бяс ме обземаше. Почувствах се изигран и предаден глупак. Горях за мъст, заради себе си и заради Деби.

— Направо не ми го побира умът — изрече бавно Кеш. — Хамилтън е най-честният и прям човек, когото познавам. Изобщо не мога да си го представя в ролята на престъпник. Та той е… — Кеш се запъна в търсене на най-точната дума и накрая я намери — … толкова скучен.

— О, аз мога да си го представя — намеси се Кати. — Никога не съм го обичала. Той не е човешко същество, той е машина. Но защо го е направил?

Аз знаех отговора. Знаех как работи умът му.

— Хамилтън смята, че животът е единствено движение на пазарите и парите. Той е обсебен от мисълта да прави пари. Но не парите са най-важното за него, а самият акт на печеленето им. И той обича да поема рискове. Сигурно му е дошло до гуша от старомодната почтена търговия, искал е нещо далеч по-възбуждащо. И така е изработил съвършеното престъпление. Открадва десетки милиони долари, без никой да заподозре нищо. Сигурно е изпаднал в делириум след успеха си — добавих горчиво.

— Защо да краде, след като леваците сами си опразват джобовете всеки ден? — озадачено се обади Кеш.

Това беше вярно — Кеш никога нямаше да почувства липса на пари, защото всяка минута на света се раждаше по един глупак.

— А ти? — запита Кати. — Как те е оставил да душиш около него толкова дълго?

— Предполагам, че не е имал избор — отвърнах аз. — Щом вече бях заподозрял, че има нещо нередно, щях да почна да задавам въпроси. По-малката злина в случая е било това да става под негов контрол, отколкото да ме остави да си разигравам коня сам. Той успя да ме убеди да не казвам на никого какво съм открил, под претекста да не разтревожим мошениците, които могат да се покрият, и по този начин да се простим с парите на фирмата. Трябва да призная, че майсторски успя да ме заблуди. Предполагам, че всичките му истории за адвокатите на Нидерландските Антили са пълна измишльотина. Той не е ходил никъде.

— Но защо не те е убил, както е сторил с Деби?

— Не мога да знам със сигурност… Предполагам, че двама мъртви служители на фирмата за по-малко от месец биха вдигнали голям шум. — А може би наистина беше изпитвал някакви симпатии към мен. Гордостта ми, че бях любимото протеже на Хамилтън, още не искаше да се предаде. Усетих нов прилив на отвращение. Как съм могъл да се възхищавам на такова чудовище!