Майкъл Ридпат - Борсови игри

Измъкнах лист хартия и започнах да си водя бързо бележки, и после да ги зачерквам. Чувствах, че съм много близо до разрешаването на загадката. „Тремънт Капитал“, хотелът „Таити“, „Джипсъм“, Пайпър, Джо, Вайгел и Кеш — всички заемаха местата си в схемата. И колкото повече размишлявах за тях, толкова по объркани и неясни ставаха връзките. А на хоризонта се беше появил и Роб. Роб, който бе заплашвал Деби, бе заплашвал и мен, а накрая и Кати. Импулсивен и непредсказуем. Но май не ставаше за убиец, нали?

Размишленията ми отново бяха прекъснати, този път от зумера на домофона. Погледнах през прозореца. Полицията отново ми гостуваше.

Отворих им вратата долу и застанах пред апартамента си. Този път бяха четирима: Пауел, Джоунс и двама униформени.

— Може ли да влезем? — запита Пауел.

— Не. Само ако имате разрешение от прокурора — казах твърдо аз.

Пауел се ухили гадно и ми връчи някакви хартии.

— Виж ти, съвсем случайно бъркам в джоба и какво намирам — изсмя се той и се вмъкна покрай мен в апартамента. — Хайде, момчета, чака ни работа.

Апартаментът се смали още повече с четиримата едри полицаи и мен вътре. Не можех да направя нищо.

— Какво търсите? — запитах аз.

— Нека да започнем с регистрите ви за всички ваши сделки с акции, какво ще кажете?

Неохотно им показах къде са договорите ми по сделките с акции, всичко на всичко четири на брой. Не бях от най-активните търговци на фондовия пазар. Пауел ги прелисти набързо и ловко отдели договора ми с „Джипсъм“.

— Този ще си го задържа, благодаря ви — каза той.

Останалите трима полицаи бяха застанали чинно до рамото му в очакване на инструкции.

Той се обърна към тях.

— Окей, момчета, претърсете всичко.

Изпълниха заповедта му съвсем буквално. Тършуваха без особен ентусиазъм, но усещаха погледа на Пауел върху гърбовете си. Опитах се да гледам всеки къде е и какво пипа, особено Пауел. Може и да бях параноик, но не ми се искаше да „открие“ нещо, което никога до този момент не съм виждал в жилището си. Но не можех да се разкъсам на четири части.

По едно време от спалнята долетя вик.

— Сър! Елате вижте това!

Двамата с Пауел се втурнахме към гласа. Единият от полицаите бе изпънал ръката си, а върху дланта му лежеше обица. Беше евтина, но красива — продълговата алена капка, виснала от златна закопчалка.

— Добре, момчето ми — викна Пауел и я грабна от ръката на младия полицай. Поднесе я под носа ми. — Познаваш ли я?

Целият изстинах. Познавах я много добре. Кимнах с пресъхнало гърло и изхърках:

— На Деби е.

— Абсолютно си прав — триумфално заяви Пауел. — Носела е точно такива обици. Но когато открихме тялото й, беше само с една.

Очите му не се откъсваха от лицето ми, дебнеха и за най-малката ми реакция.

— Къде я намерихте? — попитах аз.

Полицаят посочи шкафчето до леглото ми.

— В дъното зад чекмеджето.

Чекмеджето беше извадено навън, чорапите ми бяха пръснати по цялото легло.

— Знаеш отлично къде е била — ухили ми се гадно Пауел.

Обзе ме внезапен гняв. Значи с чиста съвест го бях подозирал в подобна мръсотия.

— Ти си я подхвърлил! — изсъсках аз.

Пауел само се изсмя.

— Всички казват така. Всеки път. Можеше да измислиш нещо по-оригинално, нали си будно момче. Хайде, момчета.

На път към вратата отново ми се ухили мръсно.

— Само почакай, драги — каза той. — Още само малко почакай. Още най-много два дни и ще си приказваме надълго и нашироко. Чао, до скив.

Почистих хаоса, оставен от горилите му, и излязох да бягам. Напрягах се особено силно, тласкан от гнева. Колкото повече обикалях из парка, толкова повече решимостта ми нарастваше. Кати имаше пълно право. Твърде дълго бях изчаквал. Не знаех как ще се отърва, но щях направя всичко, което ми беше по силите. Не знаех точно как, но твърдо бях решен да открия начина.

А Пауел наистина започваше да ме тревожи. Нямах представа как се е озовала обицата в квартирата ми. Сигурно я беше подхвърлил.

Продължих да тичам.

Внезапно нещо ми проблесна. Ама разбира се! Снощният взлом. Някой се е вмъкнал в апартамента и е подхвърлил обицата. Ето защо нямаше нищо откраднато. Някой, който е знаел, че Пауел планира да претърси апартамента ми именно днес. Освен ако, разбира се, не бяха предупредили по телефона доброжелателно полицията.

Пауел бе споменал, че скоро ще се видим, този път за по-дълго, и нямаше съмнение, че щеше да го постигне. Обвинението в убийство е много сериозно нещо. На теория би трябвало съвсем спокойно да се оставя в ръцете на британското правосъдие, та то да оправдае един невинен човек. Но Пауел явно считаше, че е събрал достатъчно доказателства срещу мен. Имаше вид на полицай, който винаги удържа на думата си.