Майкъл Ридпат - Борсови игри

— Но той няма никакви доказателства.

— Да, не мисля, че разполага с всички доказателства. Но се страхувам, че може да ги намери.

— Но как? — възкликна Кати.

— Някой може да му подшушне нещичко. Или пък не би ме учудило, ако самият Пауел си ги изфабрикува.

— И кой му е свидетелят? — запита Кеш.

— Предполагам, Роб — казах аз. — Кати спомена, че той ни видял с Деби онази вечер. Но не мога да проумея защо ще лъже полицията.

— Може би той я е убил — предположи Кати.

— Възможно е и да е той.

Можеше и да е той. Или пък Джо, Вайгел, даже Пайпър. Но Роб беше влюбен в Деби. Джо бе отрекъл да има пръст в убийството й. По онова време Вайгел е бил в Ню Йорк. А Пайпър беше искрено изумен, когато го обвиних в смъртта на Деби. Просто не знаехме. Можеше да е някой съвършено друг, някой професионален убиец, нает от Вайгел, който я беше блъснал в реката и моментално се бе стопил в мрака и дъжда.

Блъскахме си главите поне още час, без да стигнем доникъде. Накрая вдигнахме ръце. Допихме си питиетата и тръгнахме нагоре по стъпалата към здрача на септемврийската вечер. Кеш ни пожела лека нощ и се вмъкна в едно такси. Зле прикритата му похотлива усмивка подсказваше, че последният развой във взаимоотношенията ни с Кати не е тайна за него. Двамата с нея се запътихме пеша към едно романтично италианско ресторантче близо до Ковънт Гардън, където сервираха много вкусна вечеря. Поляхме я с бутилка „Кианти“. След това хвърлихме монета, загубих и се качих в едно такси с Кати. Поехме към Хампстед.

Прибрах се в квартирата си в осем сутринта. Още щом прекрачих прага, усетих, че нещо не е наред.

Затворих внимателно вратата и влязох във всекидневната. Всичко си беше така, както го бях оставил предния ден. Леко течение вееше откъм отворената врата на спалнята. Внимателно подадох глава.

Едно от крилата на прозореца в спалнята беше със счупено стъкло.

Проклятие! Пак взлом. Само преди два месеца се бяха вмъквали в апартамента ми. Чудех се за какво си правят труда. Нямаше кой знае какво за крадене.

Паниката внезапно ме сграбчи и аз се огледах във всекидневната. Медалът ми си беше още на стената. Също и телевизорът, и евтината стереоуредба, които бях купил от един битак. Отворих малкото барче. Нищо не беше докосвано и там.

Върнах се в спалнята и огледах стъклото отново. Някой се беше изкатерил на покрива на гаража под прозореца ми, счупил стъклото, завъртял дръжката и се вмъкнал вътре. Проклех се защо не бях заключил, но имах навика да спя на отворен прозорец през лятото, а ме мързеше всяка сутрин да заключвам и да прибирам ключа.

Още десетина минути оглеждах апартамента, но не забелязах нищо да е изчезнало. Седнах и обмислих положението. Направо не ми го побираше умът. Какво биха търсили? И най-вече, защо не бяха взели абсолютно нищо?

Странно.

За миг ми хрумна дали да не се обадя в полицията. Но след последните ми сблъсъци със силите на реда не изпитвах особено въодушевление да го направя. А и освен това нямаше нищо за разследване.

Така че накрая реших да се захвана за работа.

Разговорът ми с хората на Асоциацията се оказа пълно разочарование. След логичните обяснения на Кати бях убеден, че щом са свалили обвиненията от Кеш за търговия с вътрешнофирмена информация, това автоматично би свалило и моите. Но Бериман дори и не искаше да чуе. Той призна, че наистина няма преки доказателства, уличаващи ме в престъпление, но каза също така, че още съм под разследване. Запитах го за уговорката си с Хамилтън, според която Асоциацията била обещала да прекрати разследването, ако „Де Джонг“ ме изхвърли. Той отказа да я коментира, като се ограничи само с думите, че споразуменията между мен и „Де Джонг“ са си чисто наша работа и не засягат Асоциацията. Намекна смътно за някакво „паралелно разследване“. Сигурно ставаше въпрос за оня тъпанар Пауел.

Ядосано затворих телефона. А бях разчитал на пълно оправдание. Какъв глупак съм бил! Бях ядосан, но не и съвсем изненадан, че Бериман не иска да признае уговорката ми с Хамилтън.

И въпреки това положението не беше чак толкова трагично. Бериман не разполагаше с нищо конкретно срещу мен и след време нещата щяха да се изчистят. Освен ако през това време не ме пипнеше Пауел.

Размишленията ми бяха прекъснати от телефона. Беше Кати. Бе успяла да прерови квитанциите от търгуванията, които Джо беше издал по позицията си с „Джипсъм“. Беше й отнело два часа, но след като ги бе разгледала хронологично, бе успяла да разбере как Джо бе изградил позицията си и какво беше направил с нея. Половината беше продадена по фиктивна сметка в една малка лихтенщайнска банка. Кати никога не бе чувала за нея, но Кеш я знаеше. Това било банката, която понякога използвал Пайпър за някои много специални сделки. Не можело да се доберат до него чрез нея; само Кеш, Джо и вероятно още двама или трима доверени оператори на пазара знаели за връзката. Щяло да бъде много трудно да се докаже със стопроцентова сигурност, че Пайпър бил закупил облигациите на „Джипсъм“, но на нас ни беше повече от ясно, че двамата с Джо са работили заедно.