— Александър Борисович — потръпна разпитваният, — интересувате се за… познанствата на жена ми — ами тя имаше един бележник, който бе иззет от Галактион Ованесович. Таня беше делова жена. Не бях посветен в тайните й, но помня, че винаги ползваше бележника си, по-скоро не бележник, а голям тефтер. Никога не съм надничал вътре. Но трябва да е в делото. Във всеки случай другарят Бабаянц ще потвърди.
Не, никакъв бележник нямаше в делото. Кой го е иззел? И колко ли други — и какви? — доказателства са унищожени, скрити, липсват? Кому е било необходимо това? На Бардин, ако той е убиецът на жена си. Но защо с готовност съобщава за изчезналия бележник? На кой етап са изчезнали записките на Татяна Бардина от делото? Били са извадени от Бабаянц още в Москворецката прокуратура, или вече тук от някого, който има достъп до следствените дела?
Турецки спря касетофона. Визитата на московския банкер приключваше.
— Ще ме викате ли пак? — може би неспокойно, а може би и с жив интерес попита Бардин.
— Още не мога да ви кажа — отвърна Турецки с дежурната фраза, като си мислеше дали да съобщи на Бардин, че Бил е убиецът, или не. Реши, че е рано, оттласна се заедно със стола назад, уморено преплете пръсти пол тила си и попита, сякаш случайно се сещаше:
— Още една минутка, Владлен Михайлович — не бихте ли погледнали това колие, може да ви се стори познато?
Турецки погледна снимката, докато я подаваше на Бардин, и се свъси: фотографът на Меркулов не беше си направил труда да ретушира копието на фотографията и това, което беше излязло, приличаше на обезглавено женско тяло. Явно и на Бардин му стана неприятно, сякаш не разглеждаше преснимано бижу, а резултат от дейността на гилотина.
— Просто снимката е лоша — реши да го успокои Турецки — и в същия мит разбра, че Бардин беше познал колието.
През годината, изминала от срещата с умиращия безумен чекист, Меркулов двеста и седемнадесет пъти — както личи от записа му — вади от чантата си портрета на Наталия Меркулова, по баща княгиня Долгорукова, с надеждата, че някой ще познае скъпоценната огърлица и той ще открие следите на убиеца на майка си. Двеста и седемнадесет пъти надеждите му остават излъгани. «Ще го търся, докато го намеря. Ако трябва, и цял живот.» И ето, на двеста и осемнадесетия път, но не Меркулов, а той, Турецки, вижда как маската на страха изкривява лицето на седналия пред него човек.
— Ъъ, то е мое… на Неля…
Бардин мънкаше нещо съвсем неразбираемо, а Турецки трескаво обмисляше какво да предприеме — просто не беше готов за неочаквания поврат.
— Откъде го имате?
— Ами… от мои близки… наследство.
Турецки не беше упълномощен от Меркулов нито да го разпита, нито да навлезе в дебрите на мелодраматичните спомени при създалото се положение. Кой да знае, че ще стане така!
Неудобното мълчание бе прекъснато от телефона — обади се Ирина. В скоропоговорка — да не отнема от ценното време на следователя — му съобщи, че напразно е обърнала целия «Комсомолски проспект» да търси нещо за ядене и кибрит, нямала с какво една цигара да запали, камо ли газта, а за вечеря ще направи само задушено зеле, и то ако намери кибрит от съседите. После внезапно се разсмя — спомнила си, че за газта има запалка.
Турецки затвори телефона и с омраза погледна Бардин. Джунджурийки за онази крава по няколко стотици бона, всеки ден обеди, вечери, ако не и двете. А той какво да подари на Ирка — едно въшкаво пръстенче струва месечната му заплата. Обяд за двама при Серафима — седмичната заплата! Кибрит със свещ да търсиш — екстра каламбур за «Литгазета»! Сапуна като по време на войната ти го режат с конец от калъпа! Той почти безцеремонно разкара Бардин. После се обади на майка си и се самопокани на вечеря — крайно време беше да запознае родителското тяло с бъдещата си жена (програма максимум: да изкопчи от пастрока нещо за Бардин), запали последната цигара и завъртя на Меркулов.
Огледалото в каютата я хвана само до коленете и Ника остана доволна от себе си, макар да знаеше, че старите обувки никак не се връзват с елегантния ансамбъл, изработен тази нощ. Ника въздъхна — за кой ли път! — за загубените сандалети. Но най-важното е да се преструва, че всичко е екстра. Предстоеше лънч на палубата като завършек на първата част от днешната програма.
Сутринта беше тежка. Всички говореха едновременно, тя едва успяваше да превключва от немски на английски. Немците от ГФР прекрасно разбираха и английски, но протоколът изискваше превод на родния език на госта. Ника беше свикнала да работи с туристи, но днес контингентът беше по-друг и само от любезност проявяваше интерес към забележителностите. Прикрити зад непринудените приказки, шефовете на суперконцерни от Европа и Америка, финансовите мениджъри проучваха възможностите на съветския пазар, а съветските ръководители използваха всяка възможност да ги притиснат за кредити. Шефът на икономическото ведомство Шахов почти не участваше в общите разговори, но Ника непрестанно усещаше присъствието му до себе си.
Читать дальше