Терри Пратчетт - Изумителният Морис и неговите образовани гризачи

— Да, да — прекъсна го Загар. — Но онова за заека е тъпа история. Къде се е чуло заек да говори?

— О, да. Хич не харесвах заека. Той на никого не беше от любимите герои. Но Плъхи Рупърт, Фазана Фил и Оли Змията…

— О, стига, бе — махна Загар. — Тя носеше яка и вратовръзка!

— Е, и?

— Е, и как се крепяха? Змията е кръгла като тръба!

— Знаеш ли, никога не съм мислил върху това.

— Тъпо, наистина. Би трябвало да й се изхлузва, нали? А пък жилетките не вършат работа за плъхове.

— Не вършат ли?

— Не — отсече Загар. — Пробвал съм. Препаски за инструменти бива, но не и жилетки. Опасна Тиква доста се разстрои по тоя повод. Но аз казах, че трябва да бъдем практични .

— И аз все това повтарям на дъщеря си. Приказките са си приказки. Животът и така си е достатъчно сложен. Трябва да правим планове за реалния свят. Няма място за въображаемия.

— Именно.

И мъжът, и плъхът говориха ли говориха, а удължените слънчеви лъчи се скриха във вечерта.

Човекът много старателно рисуваше малка картинка под табелата с надпис „ул. Речна“. Беше доста надолу, почти до паважа, и трябваше да коленичи. Непрекъснато поглеждаше към хартийката в ръката си.

Рисунката изглеждаше така:

Кийт се разсмя.

— Кое е смешното? — обади се Злобина.

— Това е от писмената на плъховете — обясни момчето. — Чете се вода+плътно+камъни. Улиците са с калдъръм, разбираш ли? Плъховете си го имат за камъни. Означава „Улица Речна“.

— Уличните табели на двата езика. Клауза 193 — цитира Злобина. — Бързо действат. Това го гласуваха само преди два часа. Значи следва да има и малки табелчици на човешки език в тунелите на плъховете?

— Надявам се, че не.

— Защо не?

— Защото плъховете бележат тунелите си предимно, като ги препикават.

Той остана впечатлен от това как изражението на Злобина изобщо не се промени.

— Виждам, че ще трябва да предприемем важни общо психологически мерки — замислено рече тя. — А онова с Морис беше странно, когато баща ми му каза, че има куп мили старици в града, които ще бъдат щастливи да му дадат подслон.

— Онова дето отвърна, че не било интересно да го получи по този начин?

— Да. Разбра ли какво имаше предвид?

— Донякъде. Имаше предвид, че е Морис — обобщи Кийт. — Мисля, че изживя звездния си миг, докато се перчеше нагоре-надолу по масата, командвайки всички наоколо. Той дори каза, че плъховете могат да задържат парите! Разправяше, че един гласец в главата му бил рекъл, че фактически били техни!

За известно време Злобина сякаш размишляваше над това, а после подхвърли, като че ли всъщност не беше толкова важно:

— И, ъ-ъ… ти оставаш, а?

— Клауза 9, щатно зачислен свирач на плъхове — заяви Кийт. — Получавам официален костюм само за мене си, шапка с перо и свирачески добавки.

— Това ще да е… доста задоволително — запъна се Злобина. — Ъ-ъ…

— Да?

— Като ти казах, че имам две сестри, ъ-ъ, то не беше съвсем вярно. Ъ-ъ… не че е лъжа, естествено, но беше просто… малко преувеличено.

— Да.

— Имам предвид, по-точно в буквалния смисъл би било да кажем, че имам всъщност нула сестри.

— А — усмихна се той.

— Но, разбира се, имам милиони приятели — продължи тя. С абсолютно окаян вид, забеляза Кийт.

— Това е изумително — възкликна той. — Повечето хора имат само по няколко десетки.

— Милиони — повтори Злобина. — Разбира се, винаги има място за още един.

— Добре. — Момчето сведе поглед.

— Пък и, ъ-ъ, да вземем клауза 5 — изтърси Злобина. Все още имаше леко изнервен вид.

— О, да — оживи се Кийт. — Тази облещи всички. „Страхотен чай с еклери и отличие“, нали?

— Да. Иначе нямаше да има подобаващ завършек. Би ли, ъ-ъ, отишъл с мен?

Кийт кимна. После огледа града. Изглеждаше приятно местенце. Тъкмо с точния размер. Човек би могъл да намери бъдеще тук…

— Само един въпрос… — обади се той.

— Да? — меко каза Злобина.

— За колко време се става кмет?

В Юбервалд има едно градче, където всеки път, когато часовникът покаже четвърт час, плъховете излизат и бият камбаните.

И хората гледат, ръкопляскат и купуват сувенирните самоделно изгризани чаши, чинийки, лъжици, часовници и какви ли не неща, които нямат друго предназначение, освен да бъдат купени и отнесени у дома. И посещават Музея на плъховете, ядат плъхбургери (Гарантирано Без Плъх), купуват си плъхски ушички, дето може да си ги сложиш на главата, купуват си книжки на плъхски език от поредицата „Плъхска поезия“, викат „колко странно“ при вида на уличните табели на плъхски и се чудят как цялото това място изглежда толкова спретнато…