Терри Пратчетт - Изумителният Морис и неговите образовани гризачи

Сержант Двуточкин чевръсто изкозирува на фона от приглушени ругатни и падащи зелки.

— Разрешете да взема шестима да ни помогнат да донесем остатъка, сър! — щастливо засиял, рече той.

— Къде са плъхоловците? — угрижи се кметът.

— Затънали са в големи… проблеми, сър — израпортува сержантът. — Попитах ги дали няма да излязат, но те казаха, че биха искали да поостанат още малко, мерси все пак, но биха искали малко вода и някакви чисти панталони.

— Само това ли казаха?

Сержант Двуточкин си извади тефтерчето.

— Не, сър, доста неща казаха. Всъщност плачеха. Казаха, че ще си признаят за всичко в замяна на чисти панталони. Също, сър, намерихме и това.

Сержантът се оттегли за малко и се върна с тежка кутия, която издумка на полираната маса.

— Действайки по информация, подадена от плъх, сър, огледахме под дюшемето. Тук сигурно има над двеста долара. Нечестно добити средства, сър.

— Получили сте информация от плъх?

Сержантът извади Сардини от джоба си. Плъхът гризеше бисквита, но вежливо повдигна шапката си.

— Това не е ли малко… нехигиенично? — вдигна вежди кметът.

— Не, н’чалство, той си изми ръцете — обади се Сардини.

— Говорех на сержанта!

— Не, сър. Симпатично приятелче, сър. Голям чистник. Напомня ми за хамстера, дето го имах като малък, сър.

— Е, благодаря ти, сержант, браво, моля те иди и…

— Казваше се Хораций — благодушно додаде сержантът.

— Благодаря ти, сержант, а сега…

— Приятно е пак да гледам как тия бузки се издуват от папане, сър.

— Благодаря ти, сержант!

Когато сержантът си тръгна, кметът се обърна и се втренчи в господин Кавгаджиев. Мъжът имаше благоразумието да изглежда притеснен.

— Аз едва го познавам — избоботи той. — Той е просто някакъв, за когото се омъжи сестра ми, това е всичко! Почти не се виждаме!

— Почти те разбирам — отвърна кметът. — И изобщо не възнамерявам да моля сержанта да отиде и да обискира твоя килер. — Той леко се усмихна, подсмръкна и добави. — Засега. Е, докъде бяхме стигнали?

— Точно щях да ви разкажа една приказка — обади се Морис.

Членовете на градския съвет се опулиха в него.

— А ти си… — подкани го кметът, който вече беше в доста добро настроение.

— Морис — представи се котаракът. — Аз съм парламентьор на свободна практика, тъй да се каже. Виждам, че ви е трудно да разговаряте с плъхове, но хората обичат да говорят на котки, нали?

— Като в Дик Ливингстън? — сети се Пружинц.

— Аха, да, бе, точно тоя, а… — започна Морис.

— И Котаракът с чизми? — додаде ефрейтор Копчеф.

— Аха, точно така, книжки — смръщи се Морис. — Както и да е… котките могат да си говорят с плъхове, окей? И аз ще ви разкажа една приказка. Но първо да ви кажа, че клиентите ми — плъховете — ще напуснат този град, ако вие пожелаете, и никога няма да се върнат. Никога.

Хората се облещиха. Плъховете също.

— Няма ли? — попита Загар.

— Няма ли? — попита кметът.

— Няма — отсече Морис. — А сега ще ви разкажа една приказка за щастливия град. Още не му знам името. Да допуснем, че клиентите ми си тръгнат оттук и се изнесат надолу по реката, а? По тази река има куп градчета, уверен съм. И някъде сред тях има град, който ще си каже, о, ами ние можем да се споразумеем с плъховете. И този град ще е много щастлив, защото тогава ще има правила , схващате ли?

— Не, не съвсем — отвърна кметът.

— Ами в този щастлив град например, когато една домакиня направи, да речем, тава сладки, ами само трябва да подвикне в най-близката миша дупка и да рече: „Добро утро, плъхчета, ето ви един сладкиш за вас, ще ви бъда много задължена, ако не пипате останалите.“ А плъховете ще отвърнат: „Права си, госпожо, няма ник’ъв проблем.“ И тогава…

— Да не казваш, че трябва да даваме рушвет на плъховете? — прекъсна го кметът.

— По-евтино ще ви излезе от свирачите. По-евтино от плъхоловците — изтъкна Морис. — Пък и не е рушвет, а надница. Надница за какво, чух да викате?

— Аз ли го извиках? — стресна се кметът.

— Щеше — кимна котаракът. — А аз щях да ти отвърна, че е надница за… за борба с вредителите.

— Какво? Ама плъховете са вре…

— Не го казвай! — предупреди Загар.

— Вредители като хлебарките — спокойно рече Морис.

— Виждам, че тук си имате доста такива.

— Те могат ли да говорят? — Кметът вече бе добил леко налудничавото изражение, характерно за всеки, на когото Морис е приказвал за някакъв период от време. То говореше: „Отивам натам, накъдето не искам, но не знам как да се измъкна.“