— Татко — обади се Злобина зад рамото му, — няма да е зле да изслушаш този плъх.
— Но това е плъх!
— Известно му е, татко. А също как може да си върнете парите, доста от храната и къде да откриете част от онези, които са крадели храна от всички ни.
— Но той е плъх!
— Да , татко. Но ако говориш с него по човешки, той може да ни помогне.
Кметът се втренчи в събралите се редици на Клана.
— Трябва да говорим с плъхове ?
— Би било доста добре, татко.
— Но те са плъхове! — Кметът изглежда се опитваше да се задържи за тази мисъл, като че беше спасителен пояс в бурно море и би се удавил, ако я пусне.
— ’Звинете, ’звинете — обади се глас до него. Той сведе поглед към мърлява, наполовина опърлена котка, която му се ухили.
— Тая котка не каза ли нещо току-що?
Морис се озърна:
— Коя котка?
— Ти! Ти ли се обади току-що?
— Ще ти олекне ли, ако отвърна „не“?
— Но котките не могат да говорят!
— Е, не мога да обещая, че бих могъл да дръпна, тъй де, дълга прочувствена реч след вечеря, пък и не ме карай да изнасям комичен монолог — направи физиономия Морис — и не мога да изговарям трудни думи като „мармалад“ и „лумбаго“. Но основният ми репертоар напълно ми позволява да водя простичък смислен разговор. Говорейки от позицията на котка, бих искал да знам какво има да казва плъхът.
— Господин кмете? — приближи се Кийт, въртейки новата свирка в ръце. — Не мислите ли, че е време да оправя проблема ви с плъховете веднъж завинаги?
— Да го оправиш? Но…
— Всичко, което се иска от вас, е да поговорите с тях. Свикайте градския съвет и поговорете с тях . От вас зависи, господин кмете. Можете да викате, да крещите, да насъскате кучетата и хората да тръгнат да млатят плъховете с метли и, да, те ще избягат. Но няма да избягат далеч. И ще се върнат. — Като се изравни със смутения мъж, той се наведе към него и прошепна: — А те живеят под дюшеметата ви, сър. Знаят как да използват огън. Знаят всичко за отровата. О, да. Така че… изслушайте този плъх.
— Той заплашва ли ни? — кметът се оцъкли към Загар.
— Не, господин кмете — каза Загар, — предлагам ви… — Хвърли поглед към Морис, който кимна. — … чудесна възможност.
— Ти наистина можеш да говориш? Можеш да мислиш?
Загар го изгледа. Беше дълга нощ. Не искаше да си спомня нищо от нея. А сега щеше да последва един още по-дълъг, по-тежък ден. Той пое дълбоко дъх.
— Ето какво предлагам — каза. — Вие се престорете, че плъховете могат да мислят, а аз обещавам да се престоря, че и хората уж могат да мислят.

Из „Г-н Бънзи има приключение“
Тълпата се натъпка в градския Плъхком. Повечето трябваше да останат отвън, протягайки вратове над главите на другите, за да видят какво става.
Членовете на градския съвет се бяха струпали в единия край на дългата маса. Десетина от старшите плъхове се бяха сгърбили на другия край.
А в средата беше Морис. Озова се там изневиделица, със скок от пода.
Пружинц, часовникарят, изгледа свирепо останалите членове на съвета.
— Да говорим с плъхове! — запени се той, опитвайки се да надвика глъчката. — Ще станем за смях, ако това се разчуе! „Градът, който говори с плъховете си“. Не го ли виждате?
— Плъховете не са, за да им се говори — забоботи Кавгаджиев, обущарят, ръчкайки с пръст кмета. — Кмет, който си разбираше от работата, щеше да повика плъхоловците!
— Според дъщеря ми те са заключени в едно мазе. — Кметът се втренчи в пръста му.
— Заключени от говорещите ти плъхове? — заяде се Кавгаджиев.
— Заключени от дъщеря ми — спокойно отвърна кметът. — Махни си пръста, господин Кавгаджиев. Тя поведе стражите натам. Изявленията й са много сериозни, господин Кавгаджиев. Казва, че под бараката им има големи количества складирана храна. Казва, че са я крадели и продавали на търговците по реката. Главният плъхоловец ти е зет, нали, господин Кавгаджиев? Помня, че много настояваше да бъде назначен, нали така?
Сред тълпата настъпи раздвижване. Сержант Двуточкин си проби път навътре и, ухилен широко, сложи една голяма наденица на масата.
— Една наденица едва ли е кражба — избоботи Кавгаджиев.
Суматохата отвън нарасна още, а тълпата се разцепи, разкривайки нещо, което беше, строго погледнато, един много бавно пристъпящ ефрейтор Копчеф. Този факт всъщност стана ясен чак след като от него смъкнаха три чувала зърно, осем наниза наденица, бидон с мариновано червено цвекло й петнайсет зелки.
Читать дальше