Терри Пратчетт - Изумителният Морис и неговите образовани гризачи

— Той има право, шефе. Трябва да им направите шоу. — Сардини нервно изтропа няколко стъпки.

— Ще ни се смеят! — смръщи се Загар.

— По-добре да се смеят, отколкото да пищят, шефе. Това все пак е начало. Трябва се танцува, шефе. Може да си разсъждаваме и да се борим, но светът си се върти и ако искаме да командваме парада, трябва да танцуваме. — Той побутна шапката си и завъртя бастунчето. Неколцина от отсрещния край на стаята го забелязаха и се закискаха. — Видя ли? — посочи.

— Надявах се, че някъде ще има остров — поклати глава Опасна Тиква. — Място, където плъховете могат наистина да бъдат плъхове.

— Ама видяхме това докъде води — сопна се Загар. — Пък и да знаете, не мисля, че има разни приказни острови за такива като нас. Не и за нас — въздъхна той. — Ако изобщо има приказен остров, то той е тук. Но не възнамерявам да танцувам.

— Образно казано, шефе, образно казано — смънка Сардини, подрипвайки от крак на крак.

От другия край на масата долетя трясък. Кметът я бе ударил с юмрук.

— Трябва да бъдем практични ! — викаше той. — Колко по-зле ще стане, а? Те могат да говорят . Няма да мина пак през всичко това, ясно? Имаме храна, върнахме си доста от парите, преживяхме свирача… това са късметлийски плъхове…

Фигурите на Кийт и Злобина се надвесиха над плъховете.

— Като че ли баща ми започва да схваща идеята. А вие какво?

— Дискусиите продължават — обясни Морис.

— Аз… ъ-ъ… съжаляв… ъ-ъ… вижте, Морис ми каза къде да гледам и намерих това в тунела — протегна ръка Злобина. Съшити от извънредно нетърпелив човек, листовете бяха слепнали един за друг и целите омазани в петна, но все пак си личеше, че е „Г-н Бънзи има приключение“. — Трябваше да повдигна сума ти канализационни решетки, за да открия всичките страници — додаде тя.

Плъховете се втренчиха в книжката. А след това в Опасна Тиква.

— Това е „Г-н Бън…“ — започна Праскови.

— Знам. Надушвам я — каза Опасна Тиква. Плъховете пак се втренчиха в останките от книгата.

— Беше лъжа — кимна Праскови.

— Може би просто една прекрасна приказка — каза Сардини.

— Да — въздъхна Опасна Тиква. — Да. — Той обърна замъглените си розови очи към Загар, който трябваше да си наложи да не се сгърби, и добави: — Може би карта.

Ако беше приказка, а не истинският живот, хората и плъховете щяха да са си стиснали лапи и приветствали чисто новото бъдеще.

Но тъй като това бе истинският живот, трябваше да има договор. Една война, започнала откакто хората заживели в къщи, не би могла да завърши просто с щастлива усмивка. И трябваше да има комитет. Имаше толкова подробности за доуточняване. Скупчили се поотделно, хората от градския съвет и повечето от старшите плъхове се потяха над въпроса, а Морис сновеше напред-назад по масата и се присъединяваше ту към едните, ту към другите.

Загар седеше встрани. Той наистина жадуваше да поспи. Раната го измъчваше, зъбите го боляха, а и цяла вечност не беше хапвал. Спорът циркулираше над клюмащата му глава от часове. Той не обръщаше внимание кой говори. В повечето време, изглежда, говореха всички.

— Следваща точка: задължителни звънчета на всички котки. Прието?

— Може ли за малко да се върнем на клауза 30, господин, ъ-ъ, Морис? Казвахте, че умъртвяването на плъх ще е убийство?

— Да. Разбира се.

— Но то просто…

— Говори ми на лапата, господине, щото мустаците не искат и да чуят!

— Котаракът е прав — намеси се кметът. — Не си в час, господин Кавгаджиев! Това вече го минахме.

— Ами какво, ако някой плъх вземе да краде от мен?

— М-хм. Това ще е кражба и плъхът трябва да се изправи пред съда.

— О, млада… — светна Кавгаджиев.

— Праскови. И аз съм от плъховете, господине.

— А… ъ-ъ… а служителите на Стражата ще могат да слизат в тунелите на плъховете, така ли?

— Да! Защото ще има плъхове на служба в Стражата. Ще трябва да има — каза Морис.

— Няма проблем!

— Сериозно? А какво мисли сержант Двуточкин по въпроса? Сержант Двуточкин?

— Ъ-ъ… не’нам, сър. Може пък да е добре, струва ми се. Знам, че аз не мога да се навра в миша дупка. Разбира се, ще трябва да смалим значките.

— Но със сигурност не би допуснал плъх от стражата да арестува човек?

— О, напротив, сър — отвърна сержантът.

— Моля?

— Е, ако плъхът е порядъчен заклет стражар… имам предвид, плъх страж… ами не може да тръгнете да разправяте, че не ни е разрешено да арестуваме някой по-голям от нас, нали? Те, плъховете стражи, могат да бъдат от полза. Разбрах, че имат един такъв трик, дето изприпкват по крачолит…