Говард Джейкобсон - Въпросът на Финклер

Той със сигурност знае, че е дошъл, за да отдаде последна почит на Либор, но се бои да го види. Страхува се от лицето на смъртта.

За негов ужас от леглото вътре се разнася слаб глас.

— Джуиан, Джулиан. Ела… да ти кажа нещо.

Гласът не е на Либор. Той е на Финклер. Едва доловим, но определено е на Финклер.

Треслъв знае какво ще чуе. Финклер пак ще се прави на умник, играейки техните училищни игри. „Ако съм бил макар за кратко време във твоето сърце“, ще му каже ей сега, „поотложи мига на щастието…“ 138 138 „Хамлет“, Пето действие, Втора сцена. — Б.пр.

А Треслъв ще му отвърне: „Кой миг да поотложа?“

Той пристъпва към леглото.

— По-близо — казва Финклер. Гласът му изведнъж добива сила.

Треслъв се подчинява. Когато вече е толкова близо, че усеща дъха на Финклер, Финклер изведнъж сяда и се изхрачва в лицето му с яростен поток от гнусотия — слуз, вкиснало вино, агнешка лой, повръщано.

— Това е за Тайлър — казва той.

Треслъв вече е наясно със сънищата си. Затова дори не си прави труда да се запита дали това действително е било сън, или просто материализирал се ужас.

Било е и двете.

Нито дали ужасът не е бил наполовина желание.

Не е ли всеки ужас наполовина желание?

Той отново бе започнал да се буди със старото усещане за абсурдна загуба. След което да търси причината за острото си чувство на разочарование и да я открива в различни спортни катастрофи: някой тенисист, който изобщо не го интересуваше, бе загубил от друг тенисист, за когото дори не бе чувал; английският отбор по крикет бе претърпял поражение някъде на Индийския полуостров; някакъв футболен мач, все едно кой, бе завършил с несправедлив резултат; или дори играч на голф бе ударил накриво на последната дупка — а голфът бе игра, която той нито играеше, нито следеше.

Спортът не му носеше разсейване от неговата меланхолия; спортът беше израз на тази меланхолия. Празнотата на спортното очакване бе празнотата на неговото очакване.

Навремето той намираше в това нещо еврейско, едно жадно търсене на разочарованието и провала, все едно да си привърженик на отбора на „Тотнъм Хотспър“, както бяха някои от еврейските приятели на Хефзиба, но вече не беше толкова сигурен.

Беше видял твърде много изгреви. Изгревите не му понасяха добре.

„На теб ти трябва изгрев, който да се случва някъде към обяд“, се бе пошегувала Хефзиба, когато най-сетне бе разкрила страха му от тях. Самата тя ги обожаваше и през първите им месеци заедно го будеше, за да ги види. Едно от преимуществата на нейния апартамент с висока тераса беше, че човек можеше направо да излезе от спалнята и да се наслаждава на великолепната панорама на лондонското утро. А едно мерило за неговата любов към нея бе това, че в мига, в който тя го побутваше, той ставаше и излизаше заедно с нея на терасата, за да ахне пред гледката така, както знаеше, че ще й хареса. Зората бе тяхна стихия. Тяхно творение. Треслъв беше новороденият щастлив мъж и евреин. Докато пукваше зората, всичко в техния свят бе наред. И не само в техния свят. В целия свят.

Е, зората продължаваше да пуква, но техният свят вече не беше наред. Той не я обичаше по-малко. Тя не бе загубила чара си за него. Нито пък, надяваше се, и той за нея. Но Либор беше мъртъв. Финклер умираше в сънищата му, а също, ако се съдеше по вида му, се разлагаше и в реалния живот. А той, Треслъв, не беше евреин. За което вероятно трябваше да е благодарен. Сега не беше добър момент да си евреин. И никога не е бил, той знаеше това. Нито дори ако се върнеше хиляда, две хиляди години назад. Но бе смятал, че е добър момент поне той да е евреин.

Явно се оказваше невъзможно да съществува само един щастлив евреин сред остров от тревожни или засрамени евреи. Още по-малко когато този евреин не е истински.

Сега ставаше рано не защото Хефзиба го будеше да гледа красотата на изгревите, а защото не можеше да спи. Тъй че това бяха неохотни, негодуващи изгреви. Хефзиба бе права за тяхното великолепие. Но не и за пукването им. Глаголът беше грешен. Той предполагаше прекалено внезапна и устремна поява. Докато от нейната тераса великата лондонска зора се появяваше пред погледа с бавно кървене, първо като тънка ивица червена кръв, процеждаща се над покривите, обагряща един по един прозорците на сградите, в които бе успяла да проникне, като при беззвучен военен преврат. Някои сутрини тя беше като море от кръв, надигащо се от дъното на града. По-нависоко небето се обезобразяваше от безформени петна от синьо и моравочервено като след побой. Накрая, изкарана с юмруци и ритници, светлината озаряваше поредния заложнически ден.