Говард Джейкобсон - Въпросът на Финклер

Либор беше паднал.

— Най-трудното — каза Финклер на Треслъв — е да не определяш себе си според своите врагове. Това, че вече не съм Засрамен евреин, още не означава, че съм отстъпил от правото си да бъда засрамен.

— Защо постоянно трябва да намесваш това, че си засрамен?

— Звучиш като бедната ми жена.

— Така ли? — изчерви се Треслъв, свел глава.

За щастие Финклер не обърна внимание.

— Какво означава това за теб, питаше ме тя. Защо въобще те касае?

— А то ме касае, защото очаквам нещо по-добро.

— Не си ли твърде самомнителен?

— Ха! Отново сякаш слушам жена си. Да не би двамата случайно да сте ме обсъждали? Това е риторичен въпрос. Не, не мисля, че е самомнителност да приемам лично онова, което направи онзи маниак Абрамски. И ако смъртта на всеки къса част от мен, защото съм част от човечеството 134 134 Цитатът е от стихотворението „За кого бие камбаната“ от сборника „Молитви при неочаквани случаи“ на английския поет и проповедник Джон Дън (1572–1631). — Б.пр. , то тогава всеки акт на убийство, извършен от някого, прави същото.

— Тогава приемай нещата лично като част от човечеството. Твоята самомнителност е именно в това, че ги приемаш лично само като евреин.

Финклер сложи ръка върху рамото на приятеля си.

— Защото накрая ще ми се въздаде като на евреин, независимо от това какво мислиш ти — отвърна.

Той се усмихна слабо, представяйки си Треслъв с еврейска шапчица. Двамата мъже се бяха дръпнали встрани, оставяйки семейството на Либор да постои необезпокоявано край гроба му. Службата бе приключила, но Хефзиба и още неколцина други бяха пожелали да останат и да помълчат, след като равините и гробарите бяха приключили своята работа. Когато и те си тръгнеха, щеше да дойде редът на Треслъв и Финклер.

Те всъщност не искаха да говорят за Абрамски. За него трудно можеше да се каже нещо прилично. Но се въздържаха да обсъждат Либор, защото се бояха от своите чувства. Треслъв, особено, бе неспособен да погледне земята, в която бе положен Либор — все още топъл, както си го представяше, все още обиден и наранен. До неговата могила от пръст бе гробът на Малки. Мисълта за това как ще лежат един до друг, смълчани до края на вечността, без смях, без музика, без мръсни думи, бе повече, отколкото можеше да понесе.

Дали той и Хефзиба…? Щяха ли изобщо да му разрешат да легне в еврейско гробище? Те вече бяха питали. Всичко зависеше. Ако тя искаше да бъде погребана там, където бяха погребани родителите й, в гробище с ортодоксална управа и порядки, на Треслъв вероятно щяха да му откажат да бъде положен редом с нея. Ако обаче… Захванеш ли се с евреин, възникваха купища усложнения, както бе открила и Тайлър. Жалко, че не беше още жива, за да я попита. „По отношение на вечния покой, Тайлър…?“

Либор и Малки бяха пожелали да ги положат в общ гроб, един над друг, но и за това бяха възникнали спънки, както възникват спънки за всичко в живота и смъртта, макар никой да не беше сигурен дали са от религиозно естество, или просто защото земята беше прекалено камениста, за да се изкопае достатъчно дълбок гроб за двамата. А и без това, както се бе пошегувала Малки, така само щяха да се карат кой да бъде отгоре. В крайна сметка ги бяха положили демократично, редом, като в благоприлична двойна спалня.

Хефзиба им даде знак, че с останалите роднини ще си тръгват. Тя изглеждаше възхитително, помисли си Треслъв, цялата загърната и забулена в черно, като викторианска вдовица. Величествена опечалена. Треслъв отвърна с жест, че с Финклер ще останат още малко. Двамата се хванаха подръка. Треслъв бе благодарен за подкрепата. Струваше му се, че коленете му всеки миг ще се подгънат. Гробищата не му понасяха добре. Те му говореха прекалено ярко за края на любовта.

Ако се бе огледал наоколо, щеше да остане впечатлен от липсата на образци на ваятелското изкуство. Еврейското гробище е голо, глухо място. Сякаш стигне ли човек дотам, вече няма какво да се каже. Но той бе свел поглед към земята, надявайки се да не вижда нищо.

Двамата мъже застанаха неподвижно редом, като че ли самите те бяха надгробни камъни.

— До каква долна служба можем да паднем, Хорацио! 135 135 Цитатът е от „Хамлет“, Пето действие, Първа сцена, когато Хамлет държи в ръка черепа на Йорик. — Б.пр. — каза Финклер след кратко мълчание.

— Съжалявам — отвърна Треслъв. — Не мога да играя. Не и днес.

— Имаш право. Не исках да прозвучи непочтително.