Говард Джейкобсон - Въпросът на Финклер

Треслъв, по халат, крачеше по терасата и сърбаше прекалено горещия си чай.

В това имаше някакъв позор. Той не беше сигурен позор за кого. Може би просто за живата страна на природата. Заради това, че не бе успяла да надмогне своя надигащ се прилив от кръв след толкова стотици хиляди години опитване. Или може би позорът бе за града? Заради илюзията за цивилизованост, която той създаваше? Заради неговото безлико упорство, подобно на тъпия, мулешки инат на дете, което не желае да си научи урока? Кой от тях бе погълнал Либор така, сякаш никога не го е имало, и щеше не след дълго да погълне и останалите от тях? Кой бе виновен?

Или пък позорът беше за самия него, Джулиан Треслъв, който приличаше на всеки и на всичко, но всъщност бе никой и нищо. Той отпи от чая, изгаряйки езика си. Конкретност като тази, която той търсеше — ако някой толкова неопределен като него изобщо имаше право да търси конкретност, — не бе необходима. Позорът беше повсеместен. Дори само да бъдеш човешко животно беше позор. Животът беше позор, един абсурден позор, надминат в своята позорност единствено от смъртта.

Хефзиба го чу да става и да излиза навън, но не пожела да го последва. Вече нямаше очарование в това да споделя изгревите с него. Човек усеща, когато този, с когото живее, намира живота за позорен.

Естествено, за да е честна пред себе си, тя трябваше да се запита дали грешката не е била нейна. Не толкова за нещо, което е сторила, колкото за нещо, което е трябвало да стори. Треслъв беше поредният от дълга върволица мъже, които се нуждаеха от спасяване. Дали при нея идваха само такива мъже — изгубени, объркани, безпризорни? Или просто нямаше друг вид мъже? И в двата случая техните искания я изтощаваха. За каква я вземаха, за Америка? „Дайте ми вашите уморени, бедни… злочестите, отхвърлени от вашите брегове“ 139 139 Текстът е от сонета „Новият колос“ на американската поетеса Ема Лазарус, изписан на пиедестала на Статуята на свободата. — Б.пр. . Тя изглеждаше достатъчно силна и сигурна, за да ги приюти, там бе проблемът. С голяма вместимост. Като сигурно пристанище.

Е, поне в това Треслъв беше сбъркал. Тя не го бе спасила. Може би защото беше неспасяем.

Тя знаеше, че състоянието му до голяма степен се дължи на смъртта на Либор. Той все още не можеше да я осъзнае. И по неясни за нея причини като че ли обвиняваше себе си. Освен че, в добавка, просто му липсваше компанията на Либор. Ето защо беше най-добре да не му се натрапва с въпроси от рода на „Да не ми се сърдиш за нещо, миличък?“ Най-разумно беше да го остави за известно време на мира. И тя самата се нуждаеше от малко уединение. Тя също скърбеше. Но все пак не можеше да го разбере и го съжаляваше.

И като капак на всичко музеят…

С наближаване на откриването тя ставаше все по-неспокойна. Не защото сградата нямаше да бъде напълно завършена — това не беше от значение — а защото атмосферата беше неподходяща. Точно сега хората искаха да чуват по-малко за евреите, а не повече. Има моменти, в които човек отваря врати за света, и моменти, в които ги затваря. Ако зависеше само от нея, Хефзиба щеше просто да запечата музея.

Единственото, на което можеше да се надява, бе, че светът, по някакъв каприз, ще промени настроението си, че грозните приказки ще спрат от само себе си и че свеж порив на вятъра ще издуха смъртоносните миазми, които тровеха евреите и техните начинания.

Тъй че нейното занимание беше надеждата.

Със сведена глава, затаен дъх и стиснати палци.

Но не беше в нейната природа да се предава пасивно на волята на събитията. Не можеше да остави нещата да се случат така, както нейните работодатели, филантропичните спонсори на музея, искаха да ги остави. Тя за пореден път изтъкна неподходящата ситуация. Едно отлагане щеше да е неловко, наистина, но не и нечувано. Можеха да се оправдаят със забавяния около ремонта. С кризата. С това, че някой се е разболял. Че тя се е разболяла.

Това нямаше да е лъжа. Тя не беше в добро душевно здраве. Четеше неща, които не й бяха от полза — за неудържимо ширещата се теория на конспирацията, за това, че евреите са планирали 11 септември, евреите са сринали банките, евреите тровят света с порнография, евреите търгуват с човешки органи, евреите са изфабрикували собствения си Холокост.

Шибаният Холокост. Думата Холокост пораждаше у нея същите чувства, както и думата антисемит — Хефзиба проклинаше онези, които бяха направили така, че тя да се изтърка и принизи. Но какво можеше да направи? Атмосферата бе надъхана с шантаж. Млъквайте за вашия шибан Холокост, казваха те, или ние ще отречем, че изобщо някога се е случвал. Което означаваше, че тя не можеше да замълчи.