Мария Французская - Куртоазни новели-ле

А с дамата какво ли става?
Затваря я мъжът ревнив
в един донжон от мрамор сив [660]
и там тя ден и нощ въздиша
и страда… Как да се опише
едно безименно мъчение,
което трае в продължение
на повече от две лета! [665]
Как тя да заглуши скръбта
и онзи непреодолим
копнеж по рицаря любим!
„Гижмар, защо така зловеща
оказа се онази среща? [670]
Тъгата ми е тъй голяма,
че предпочитам да ме няма
на този свят. Прости ми, Боже,
че бих избягала, да можех,
за да потъна там, където, [675]
уви, погълна го морето“.
Тя до вратата приближава,
не вижда нито ключ, ни брава,
и без изобщо да се спира,
чак до морето се добира, [680]
където веят се платната
на кораб, който за скалата
привързан е с въжета здрави.
Там иска тя да се удави,
подтиквана от мисълта, [685]
че тук намерил е смъртта
Гижмар. На кораба се качва
и прави няколко разкрача,
треперейки, но без да спре
да мисли, че е най-добре [690]
в морето да потърси мир…
През морската безкрайна шир,
поел курс към Бретан далечен,
се носи корабът й вече.
В зори той стига замък чуден, [695]
където е отдавна буден
сеньор Мериадук, защото
повел е той война жестока
със свой съсед. Но щом надниква
и вижда кораб, той извиква [700]
на шамбелана си да идат
на кораба. И що да видят:
красива дама — и те в нея
се вглеждат като в дивна фея.
Безкрайно радостен изглежда [705]
Мериадук. Щом той отвежда
красавицата в крепостта,
го осенява мисълта,
че е от знатен род… Такава
безумна страст го завладява, [710]
каквато в този свят едва ли
могла би друга да запали.
Тогава с дамата красива
при своята сестра отива
и я на нея поверява. [715]
Сестрата щедро надарява
дошлата в замъка й дама
и й оказва чест голяма,
но тя е все тъй натъжена.
Мериадук, с душа ранена [720]
и от любовен плам обзета,
разкрива що му е в сърцето,
но си остава неразбран.
А тя дарения колан
показва му, като се врича, [725]
че никой друг не ще обича
освен мъжа, който успее
токата й да разкопчее.
Той казва й, обзет от яд:
— Един млад рицар в този град, [730]
със вързана на възел риза,
понякога, като излиза
сред хората, твърди, че няма
да вземе за съпруга дама,
която не успее бърже, [735]
без нож, тоз възел да развърже.
Да не е вързан той от вас?
При тези думи тя в несвяст
изпада и напред залитва.
Той я прихваща и опитва [740]
с ръка токата да отвори,
но не сполучва да го стори.
Мнозина други научават
за случая, но не успяват,
уви, да й свалят токата. [745]

Най-сетне идва ден, когато
Мериадук организира
турнир със цел да ликвидира
ненавистния си съсед.
Той кани рицари безчет, [750]
но най разчита на Гижмар,
неустрашим приятел стар,
защото, ако се наложи,
той само с меча си ще може
победа в боя да спечели, [755]
подкрепян от стотина смели
и силни рицари най-лични,
калени в боеве епични.

След като с почести безчет
Гижмар е в замъка приет, [760]
Мериадук го нагостява,
след туй сестра си призовава
да дойде с тази, по която
весден копнее му душата.
В премени чудни, за ръка [765]
се хващат двете и така
те влизат в празничната зала.
А дамата, печална, вяла,
щом името Гижмар дочува,
се тряска, мисли, че сънува, [770]
изпада на часа в несвяст.
Сестра му спуска се тогаз
и хваща я… Гижмар се взира
в лицето й, дъхът му спира
и сам се чуди и се мае: [775]
— Аз луд ли съм? Нима това е
любимата ми, тази, дето
навеки ми плени сърцето
и всеотдайно ме обича?
Не, не, жените си приличат… [780]
Греша навярно, няма как
тя да е тука. И все пак
това е моята изгора
и трябва с нея да говоря.
До нея той се приближава, [785]
целува я, но не посмява
да издаде дори и звук.
Поглежда ги Мериадук
озадачено, след това
изрича, кимвайки с глава: [790]
— Сеньор Гижмар, дали ще може
сестра ми възела тъй сложен
на ризата ви да развърже?
Гижмар не възразява: бърже
донасят ризата. Тогава [795]
той на девойката я дава,
опитва тя безрезултатно
и връща ризата обратно.
А дамата е тъй смутена,
дордето гледа тази сцена, [800]
защото възела познава,
ала се много притеснява
да не се тайната разкрие.
— Госпожо, а защо и вие
не пробвате се на свой ред? — [805]
й казва, от тъга обзет,
Мериадук… Не е хич мъчно
това за нея и тя сръчно
развързва го. Най-изумен
е рицарят във тоз момент: [810]
— Нима сте моята любима? —
възкликва той, но още има
невяра в неговия глас. —
Ако е истина, тогаз
ще трябва да ме уверите, [815]
госпожо, като разрешите
да проверя какъв колан
пристяга кръшния ви стан,
как е токата закопчана.
С ръка напипва той колана [820]
и вън от всякакво съмнение
й казва: — Чудно приключение
събра ни и то точно тук.
Как тъй сте у Мериадук?
Разказва му подробно тя [825]
за мъките, за горестта,
за всичко, що е преживяла,
как от затвора е успяла
да се измъкне, та вълните
да я избавят от тъгите, [830]
как после с кораб през морето
е стигнала дотам, където
Мериадук я бил открил,
как той обикнал я, как бил
готов на всичко, стига само [835]
тя да приеме любовта му…
Гижмар разбира, че сега
не е моментът за тъга
и колебание: той става
и горд, пред всички заявява, [840]
с нескрита радост във душата:
— Сеньори, ето я жената,
която толкова обичам.
Мериадук, пред вас се вричам
да служа тук две-три години, [845]
ако склоните да замине
и моята любима с мен.
Мериадук е възмутен:
— Войната беше тежко бреме,
но туй, що искаш ти от мене, [850]
е още по-неприемливо.
На карта слагам всичко живо,
но дамата ще бъде моя
дори със риск да падна в боя.