Мария Французская - Куртоазни новели-ле

Гижмар, останал сам в кревата,
си мисли с трепет във душата:
„Какво ли ми е причинило [395]
това невиждано горнило?
Та мене ме очаква тлен,
ако не бъда изцерен
от дамата. Какво да сторя?
Ще ида с нея да говоря, [400]
защото моето спасение
от нейното благоволение
зависи. Ако с тон надменен
се отнесе тя спрямо мене,
тогава ще умра от мъка, [405]
ще излинея като в пъкъл“.
Но след една въздишка тежка
той казва си, че ще е грешка,
ако отиде да я моли…
Защо сам своите неволи [410]
не се опита да надмогне?
Кой чужд човек ще му помогне?
Кошмарна нощ изкарва той
без лъч надежда, без покой;
безспир му се въртят в главата [415]
чертите фини на жената:
изящната уста, косите,
лицето, огънят в очите…
Дори нарича я „любима“.
Да знаеше, че в нея има [420]
подобни чувства и че тя
е в мрежите на любовта
заради него, вероятно
по-поносима и приятна
била би неговата болка. [425]
Но как да разбере доколко
и дамата по него страда?
А тя, отпаднала, с досада
посреща слънцето изгряло,
след като никак не е спала. [430]
Като я гледа как примира
девойката сама разбира,
че на съпругата сърцето
е в плен на чувството, което
не дава ни сън, ни покой. [435]
Дали пък влюбен е и той?
Щом дамата благочестива
на църква сутринта отива,
девойката си наумява
да види с рицаря що става [440]
и до леглото му присяда.
Той се показва изненадан,
че е самичка, и я пита,
въздишайки с тъга нескрита:
— А дамата, девойко мила, [445]
защо така бе подранила?
А тя отвръща му: — Сеньор,
поне за мене няма спор,
че в нея влюбен сте и вие.
Защо е нужно да се крие, [450]
че ви привлича тази дама?
Щом любовта ви е голяма
и двамата сте тъй красиви,
полага се да сте щастливи.
Той мигом си признава: — Да, [455]
така съм влюбен, че беда
туй чувство ще ми довлече,
ако не ми се притече
на помощ някой… Ах, бъдете
така добра и ми кажете [460]
как да постъпя в любовта,
за да избегна гибелта.
Тя бърза да му отговори,
че и за двамата ще стори
каквото случаят налага 44 44 Ст. 465: В рицарските романи появата на любовното чувство е внезапна. Влюбените го изживяват като болестно състояние, което ги сковава в мълчание. Оттук нуждата от посредник — най-често девойка от антуража на дамата, — който разкрива пред единия чувствата на другия. . [465]

След литургията веднага
жената иска да отиде
във стаята си, за да види
как чувства се младежът мил,
с любов сърцето й ранил. [470]
Девойката, щом я съглежда,
повиква я и я отвежда
при рицаря: пред него тя
да си разкрие любовта.
Учтиво те се поздравяват, [475]
но вътрешно се притесняват…
„Как тъй аз, рицар непознат,
ще кажа, че съм кандидат
за любовта й! Няма как
да не ме вземат за глупак… [480]
Ще ми рекат да си отивам“.
Щом някой болката си скрива,
как би могъл да има вяра,
че няма туй да му докара
и по-голямо зло дори? [485]
Отвътре раната гори,
щом любовта ни е ранила:
природата ни е дарила
със болест страшно упорита.
Едни за нищо не я считат, [490]
играят с нея като с малка
и проста детска залъгалка,
от цвят на цвят фриволно тичат
и с лаври евтини се кичат.
Не е туй любовта мечтана, [495]
а само фалш, разврат, измяна.
За истинска любов ти можеш
и ум, и съвест да заложиш.
Гижмар е влюбен и той знае,
че от подкрепа се нуждае, [500]
ала не му ли провърви,
ще трябва да се примири:
да се прости със любовта.
Все пак той има смелостта
да каже: — От любов по вас, [505]
госпожо, ще издъхна аз.
На любовта ви се надявам
и мисля, че не заслужавам
да ме отблъснете. — Ах, драги, —
отвръща тя с усмивка блага, — [510]
поставяте ме в положение
едно прибързано решение
сега да взема. Не, не мога.
— Госпожо, моля ви, за Бога,
към мене милост проявете [515]
и за словата ми простете.
Знам, че щом лека е жената,
за да си повиши цената,
тя не приема отведнъж
закачките на някой мъж: [520]
да не си той въобразява,
че лесно тя му се отдава.
Ала ако достойна тя е
и кандидата възжелае,
на любовта му ще откликне [525]
и искрено ще го обикне:
ще оценят — и той, и тя —
насладите на любовта.
Когато се обичат двама,
от много думи нужда няма. [530]
А дамата туй чака само:
уверена в искреността му,
целувка в отговор му дава.
Какво ли друго им остава
освен в любов да се забравят, [535]
тъй както влюбените правят,
когато много се обичат!
Една година тъй изтича…
Но всичко има край, защото
върти Фортуна колелото 45 45 Ст. 540: През Античността богинята на съдбата Фортуна е изобразявана с корабно кормило и с рога на изобилието — емблеми на способността й да носи щастие на хората. Средновековието свързва Фортуна главно с превратностите и капризите на съдбата. Нейното колело, на което са привързани хора или пък тя самата, се върти постоянно. Затуй човешкото щастие е нетрайно. По повод на средновековната иконография на Фортуна Емил Мал отбелязва: „Средновековието е слушало за колелото на Фортуна; но то си е представяло богинята не носена от крилато колело, както я изобразяват древните, а вградена в колелото и въртяща се заедно с него“ (Emile Mâle, L’art religieux du XIIIe siècle en France , Paris, Librairie Armand Colin, „Biblio/Essais“, 1948, p. 186). , [540]
едни издига, други сваля,
ту нещо прави, ту разваля,
и на любовната им тайна
тя слага край… В едно омайно,
ала фатално утро лятно, [545]
обхваната от неприятно
предчувствие, тя го целува
и казва: — Много се страхувам,
че може тук да ви открият,
любими, и да ви убият. [550]
Ужасно ще е да умрете.
Ако пък жив се отървете,
навярно в ново увлечение
потърсил бихте утешение,
забравяйки за мойта болка. [555]
— Госпожо, знаете ли колко
обидно е това за мен?
Дано не видя хубав ден,
ако за миг помисля само
любов да имам с друга дама. [560]
— Но трябва да ме уверите,
като си ризата свалите, —
му казва тя. — Ще вържа аз
здрав възел в долната й част.
Ако един ден млада дама [565]
развърже го, с любов голяма
дарете я!… Ще го приема… 46 46 Ст. 567: Мари използва фолклорния мотив за любовния възел и прави дискретна, но видима връзка с мъжката риза, с която героят превързва раната си от рикоширалата стрела (ст. 139–141). Ризата като превръзка е временен лек за раната, която може да заздравее напълно само от любов. Вързаният пеш на ризата е символ на дълготрайното и ненакърнимо чувство между героите. Мари надгражда един традиционен мотив със символика, създадена за нуждите на разказа.
За миг той ризата си снема,
и тя завързва я така,
че никоя жена с ръка [570]
не би могла да я развърже,
а после му я връща бърже.
На свой ред и Гижмар желае
да види предана ли тя е,
на кръста й коланче слага, [575]
с токата леко го пристяга
и казва й, че би я дал
на този, който би успял
с ръка да й свали токата…
След всичко туй със плам в душата [580]
целува я ощастливен.
За жалост тъкмо този ден
един слуга на господаря
внезапно в стаята ги сваря,
владетеля предупреждава, [585]
а той все още дотогава
по-неприятна новина
за собствената си жена
не бил дочул. Съпругът взима
от близките си хора трима [590]
и с тях до стаята отива,
с взлом влизат вътре и откриват
любовника. Обзет от бяс,
той заповяда им завчас
да го убият. Но Гижмар [595]
не трепва пред съпруга стар,
докопва прът голям от бор,
използван явно за простор,
та ако някой му посегне,
от удара да не убегне. [600]
Взрян в него, старият съпруг
го пита как е влязъл тук,
какъв е, по каква причина
той е попаднал в таз градина.
Гижмар разказва как тъй става, [605]
че дамата го приютява,
как със стрела ранил сърната,
как тя предсказва му съдбата
и как дотук на кораб стига.
Съпругът слуша, без да мига, [610]
но може ли да хване вяра?
Ако е тъй, той ще накара
Гижмар веднага да отидат
на място кораба да видят,
разчитайки на госта дните [615]
да свършат скоро сред вълните.
Така и правят: там пристигат,
на кораба младежа вдигат,
на борда стъпва той и ето,
че се понася през морето [620]
към своя роден край. Обаче
съвсем покрусен е и плаче,
че неговата мила дама,
уви, на кораба я няма,
и към Всевишния отправя [625]
молитва да не го оставя
да стигне жив до своя бряг,
ако не отреди му пак
да види своята любима.
Обзет от горест несравнима, [630]
той стига пристана, отдето
е тръгнал с кораб през морето.
Там слиза и поема пеш,
но вижда, че един младеж
е яхнал хубав кон и води [635]
друг кон от най-добра порода.
Гижмар го тутакси познава
и го по име назовава,
а момъкът обръща взор,
съглежда своя млад сеньор, [640]
когото търси, и веднага
жребеца на Гижмар предлага
и тръгват двамата на път
в дома си да се приберат.
Там всички хора (млади, стари; [645]
и родственици, и другари)
се радват, че се е завърнал.
Но гледайки го все посърнал,
те му подхвърлят, че е време
съпруга вече да си вземе, [650]
а той със мъка на душата
отвръща им: — Бих взел жената,
която възела развърже
на ризата ми. — Много бърже
узнават в цялата страна [655]
вестта, но никоя жена
да го развърже не успява.