lovech - Kolekcionerut na kosti

- Значи - намеси се любезно Банкс, - лекар чакате. За...

- За едно ново лечение? - прекъсна го Райм. -Точно така.

- Пожелавам ви успех.

- Много благодаря.

Беше 11:36. Сутринта вече отминаваше. Закъснението е непростимо за един медицински работник.

Банкс огледа за втори път краката му. Райм го погледна в очите и младежът се изчерви.

- Така че - заключи Райм, - съжалявам, но нямам вре­ме да ви помогна.

- Но лекарят още го няма, нали? - възрази Лон Селито със същия твърд тон, с който разобличаваше лъжливите по­казания на престъпниците.

Том се появи на вратата с кана кафе.

„Мръсник“ - размърда безгласно устни Райм.

- Линкълн забрави да ви предложи нещо за пиене, господа.

- Том се отнася с мен като с дете.

- И ти отива - отвърна болногледачът.

- Добре - предаде се Райм. - Сипете си кафе, аз ще побозая.

- Още е рано. Барът не е отворен.

Погледът на Банкс отново обходи тялото на Райм. „Да не би да очаква да съм само кожа и кости?“ Атрофията бе спряла скоро след нещастието, а първият му лекуващ лекар го утрепва­ше от упражнения. Том също, може би понякога беше мръсник, друг път се държеше като майка квачка, но ставаше за физиотерапевт. Караше Райм да прави всеки ден пасивни упражнения. Водеше си прилежно бележки за гониометрията 11.. Внимателно следеше при какъв ъгъл се появява болка, докато свиваше и разпускаше крайниците му. Пасивните упражнения не бяха чу­до, но поне поддържаха някакъв тонус на тялото, спираха про­цеса на отслабване и поддържаха нормалния поток на кръвта. За човек, чиито движенда за последните три и половина години включваха само раменете, главата и безименния пръст на лява­та ръка, Линкълн Райм не изглеждаше никак зле.

Младият детектив отмести очи от сложния контролен уред, поставен до пръста на Райм и свързан чрез друг апарат и много жици с компютъра.

Животът на парализирания преминава сред жици, бе ка­зал един лекар. Поне животът на богатите паралитици. На късметлиите.

- Рано тази сутрин в Уестсайд е извършено убийство - започна Селито.

- През последния месец получавахме сигнали за изчез­ването на много бездомници - допълни Банкс. - Отначало помислихме, че жертвата е някой от тях, но не се оказа така. Беше един от онази нощ.

Райм се опита да обезкуражи младежа с пъпчивото ли­це, като си придаде неразбиращо изражение.

- От „онази нощ“ ли?

- Не гледа новините - дойде му на помощ Том. - Ако говорите за отвлечените, не е чул нищичко.

- Не гледаш новините ли? - изсмя се Селито. - Едно време четеше но четири вестника на ден и си записваше но­вините на видео, за да ги изгледаш вечерта.

- Сега чета само художествена литература - каза наду­то, но неубедително Райм.

- Художествената литература е вестник, който никога не остарява - добави Том.

Райм се направи, че не обръща внимание на думите му.

- Мъж и жена, които се връщали от делово пътуване по крайбрежието - продължи Селито. - Качили се на жълто так­си на летище „Кенеди“. Нe стигнали до къщите си. Съобщи­ха ни, че са ги видели около единадесет и половина. Таксиджията карал по магистралата през Куинс. Бели мъж и жена на задната седалка. Опитвали се да счупят стъклото на кола­та. Никой от двамата не носел медальон или значка с името си.

- Този свидетел, който е видял таксито. Видял ли е шо­фьора?

- Не.

- А с жената какво е станало?

- Няма и следа от нея.

Единадесет и четиридесет и една. Райм беше бесен на доктор Уилиам Бъргър.

- Лоша работа - промърмори разсеяно.

Селито издиша шумно.

- Добре, продължавай - подкани го Райм.

- Намерили са пръстена на жената върху ръката на трупа.

- Какво на чия ръка?

- Жертвата. Намерили са мъжа сутринта. На ръката му имало женски пръстен.

- Сигурни ли сте, че е неин?

- От вътрешната страна са гравирани инициалите ѝ.

- Значи неизвестен извършител - заключи Райм, - който иска да ви припомни, че жената е при него и все още е жива.

- И знаете ли как го е сложил на по-дебелия пръст? - попита Банкс. - Пръстена.

- Предавам се.

- Обелил пръста на мъжа. Целия. До кокал.

Райм се усмихна леко:

- А е умен, нали?

- Защо да е умен?

- Така се е подсигурил, че никой няма да открадне пръс­тена. Нали е бил кървав?

- И още как.

- Първо, случаен минувач трудно ще го забележи. Пос­ле, има СПИН, хепатит... Дори някой да забележи пръстена, малко хора биха взели такъв трофей. Как се казва, Лон?

По възрастният детектив кимна на партньора си. Мла­дежът извади бележника си: