lovech - Kolekcionerut na kosti

Райм веднага съжали, че ги е приел.

- Защо първо не звъннахте, Лон?

- Щеше да ни кажеш да не идваме.

Вярно беше.

Том се запъти към стълбите, Райм го освободи предва­рително:

- Не, Том, няма да си ни нужен повече. - Болногледачът винаги предлагаше на гостите нещо за пиене.

Ама че гостоприемен тип!

За момент настъпи тишина. Едрият рошав Селито - вете­ран с двадесетгодишна практика - хвърли поглед към една кутия до леглото. Опита се да каже нещо, но се сепна при вида на пам- персите за възрастни, предназначени за еднократна употреба.

- Чел съм книгата ви, сър - започна Джери Банкс.

Младият полицай явно не беше особено сръчен със са­мобръсначката - прекалено много белези. И какъв чаровен кичур, като близнато от крава! „Господи, прилича на двана­десетгодишен. Колкото по-свиреп става светът, толкова по- млади изглеждат обитателите му“ - размишляваше Райм.

- Коя?

- Ами чел съм и наръчника ви за улики на местопрес­тъплението. Но имах предвид онази с картинките. Дето из­лезе преди две години.

- Там има и думи. Всъщност има главно думи. Проче­тохте ли ги?

- А, ами... да - неубедително го увери Банкс.

Голяма камара неразпродадени екземпляри от „Сцени на престъплението“ стоеше в единия ъгъл на стаята.

- Не знаех, че с Лон сте приятели - добави Банкс.

- О, не се ли е похвалил? Не ви ли е показвал снимки? Не си ли е вдигнал ръкава, за да каже: „Когато получих тези рани, бях с Линкълн Райм“?

На Селито не му беше смешно.

„Ха, мога да кажа неща, от които ще му стане още по-тъжно. Отваря си куфарчето. Какво ли ще извади?“

- Колко време сте били партньори? - попита Банкс, за да поддържа разговора.

- Обясни му ти - каза Райм и погледна часовника.

- Не сме били партньори - каза Селито. - Аз бях в “Убий­ства“, а той в ЦСО.

- О! - възкликна Банкс още по-впечатлен.

Работата в Централния следствен отдел бе една от най-престижните в полицията.

- Да - потвърди Райм, гледайки през прозореца, като че лекарят щеше да пристигне яхнал сокол. - Двамата мускетари.

Селито продължи със спокоен глас, който вбеси Райм:

- Седем години напред-назад, съвместна работа.

- И добри години бяха - натърти Райм.

Том се усмихна, но Селито не разбра иронията. Или по-вероятно се направи, че не я разбира.

- Имаме затруднения, Линкълн. Нуждаем се от помощ.

Купчина книжа се стовари върху масата до леглото.

- Помощ ли?

Райм се изсмя през носа си, който Блейн винаги бе подо­зирала, че е продукт на сполучлива хирургическа намеса. Съ­що така смяташе и устните му за прекалено съвършени. („До­бави някой белег“ - бе предложила веднъж.) И защо съблаз­нителното ѝ тяло все му се явяваше? Мислите за бившата му жена го бяха надвили и сега на компютъра му стоеше писмо за нея. Райм записа документа на харддиска с едно движение на пръста.

- Линкълн? - подкани го Селито.

- Да, да. Помощ. От мен. Чух.

Банкс не сваляше глупавата си усмивка от лицето, дока­то се помръдваше притеснено на стола.

- Имам среща в... ами всеки момент - каза Райм.

- Среща ли?

- С един лекар.

- Наистина ли? - попита Банкс, вероятно за да предот­врати мълчанието, което заплашваше отново да настъпи.

Селито, който не беше сигурен накъде клони разгово­рът, попита:

- Как си напоследък?

Досега не го бяха питали за здравето му. Хората обикно­вено избягваха този въпрос към Линкълн Райм. Отговорът заплашваше да бъде много сложен и със сигурност непри­ятен.

- Чудесно, благодаря. А ти? Бети?

- Разведохме се.

- Сериозно?

- За нея къщата, за мен половин дете.

Селито се опита да замаже положението с престорено без­грижие, явно бе използвал тази шега и друг път. Райм предпо­ложи, че зад раздялата стои някаква много неприятна история. Нямаше желание да я слуша. Все пак не се изненадваше, че този брак е завършил така. Селито беше работохолик, един от стотината главни детективи. Бе получил чина си по времето, когато се даваше за заслуги, а не за прослужено време. Работе­ха по почти осемдесет часа на седмица. Райм беше разбрал, че Селито е женен едва след няколко месеца съвместна работа.

- Сега къде живееш? - попита Райм с надеждата, че светският разговор ще омръзне на двамата и ще си тръгнат.

- В Бруклин Хайтс. Понякога ходя пеша на работа. На­ли знаеш постоянните диети, които спазвах? Работата не е в диетите, а във физическото натоварване.

Не изглеждаше нито по-дебел, нито по-слаб от познатия на Райм Лон Селито отпреди три и половина години. Или от Селито отпреди петнадесет години.