lovech - Ubiyte Raym

„Направи го - помисли тя. - Така ще успееш да избягаш.“

„Не мога!“

Гарет не сваляше очи от нея. Изпиваше я с поглед. Чле­нът му надали щеше да ѝ навреди повече от тези очи. Господи, той не беше просто насекомо - той бе зловещо същество от роман на ужасите. Някоя от измислиците на Дийн Кунц или Стивън Кинг.

Изпука с пръсти.

Премести поглед към бедрата ѝ - пълни и гладки (най-добро качество, както нескромно си мислеше тя).

— Защо плачеш? - попита той. - Ти сама си си виновна. Ако не беше избягала, нямаше да се удариш. Дай да видя.

Кимна към подутия ѝ глезен.

— Нищо ми няма - каза бързо тя и протегна крака си към него.

— Веднъж някакви кучи синове ме блъснаха по насипа зад гарата. Изкълчих си глезена. Страшно болеше.

„Хайде да свършваме - каза си тя. - Направи го, и ще се спасиш.“

„Изчукай ме бързо...“

„Не! Не мога да го направя.“

Гарет клекна до нея и тя не се отдръпна въпреки цялото си отвращение. Той взе крака ѝ в ръце. Започна да гали пра­сеца, после глезена ѝ с дългите си пръсти („Господи, колко са големи!“). Тялото му трепереше. Започна да съзерцава дуп­ките на чорапогащите ѝ, през които прозираше розовата ѝ кожа.

— Няма рана, но целият е посинял. Какво значи това?

— Може да е счупен.

Той замълча. В очите му се четеше всичко друго, но не и състрадание. Сякаш не предполагаше, че и друг освен него може да изпитва болка. Просто гледаше прасеца ѝ. После плъзна поглед по бедрото ѝ.

Лидия преглътна тежко.

Гарет прокара ръка нагоре по крака ѝ. Ноктите му се за­качиха в чорапогащите ѝ.

Внезапно застина.

Отметна рязко глава и ноздрите му се разшириха. Вдиша дълбоко. Лидия също подуши въздуха. Усети остра мириз­ма. Амоняк!

— По дяволите - промълви уплашено той. - Как дойдоха толкова бързо?

— Какво?

Той скочи на крака:

— Капана! Бутнали са го! Ще се появят след броени мину­ти! Как, по дяволите, са ни открили толкова бързо?

Той се наведе над нея. Лидия никога не бе виждала толко­ва ярост и омраза в нечии очи.

— Да не си оставила нещо по пътеката? - изсъска той. От устата му захвърча слюнка. - Оставила си им някакъв знак, а?

Беше побеснял. Тя потрепери. Сигурна беше, че ще я убие.

— Не съм! Заклевам се! - изхлипа отчаяно.

Запълзя назад. Той бързо разкъса дрехите си. Фланелка­та, панталоните, бельото... Остана гол. Втурна се към един ъгъл на стаята, извади нови дрехи и обувки и бързо ги нав­лече.

Лидия протегна шия и погледна през прозореца. Навън не се виждаше никой. Сигурно спасителите ѝ бяха наблизо. Джим и Джеси, може би Люси Кър. Дали амонякът бе залял няко­го? Дали някой не беше пострадал?

— Трябва да отида при Мери Бет - прошепна сам на себе си Гарет.

— Аз не мога да се движа - изхленчи Лидия. - Какво ще правиш с мен?

Той бързо се приближи до вратата. Погледна навън, пос­ле се върна. Извади едно сгъваемо ножче от джоба си. Отво­ри го и се обърна към нея.

— Не, не, моля те... - заплака тя.

— Ранена си. Не можеш да дойдеш с мен!

Втренчи обезумели очи в ръждясалото острие. Затаи дъх. Отправи отчаяна молитва за спасение.

Гарет се наведе над нея.

„Как се добраха дотук толкова бързо?“ - чудеше се Гарет.

Затича се към реката. Обхвана го паника, толкова мъчител­на, колкото възпаленията от отровния бръшлян по кожата му.

Враговете му бяха преминали цялото разстояние от Блакуотър Ландинг до воденицата само за няколко часа. Това го изненадваше: мислеше си, че ще им е нужен поне един ден, ако не и повече, докато открият следите му. Момчето пог­ледна към пътеката. Нямаше жива душа. Изтича в обратната посока и тръгна по друга пътека, надолу по течението на реката.

„Как, как?... Успокой се. Имаш достатъчно време.“

След бутилката с амоняк полицаите сигурно пълзяха като охлюви, от страх да не попаднат на други клопки. Вероятно имаше половин час преднина. След няколко минути щеше да се скрие в блатата, а там никога нямаше да го открият. Дори с кучета. За осем часа щеше да стигне при Мери Бет. Щеше...

Гарет застина.

До пътеката се търкаляше празна бутилка, сякаш някой току-що я беше изпуснал. Само че тук никой не идваше. Той подуши въздуха, вдигна бутилката и доближи нос до гърлото ѝ. Амоняк!

В съзнанието мy изплува един образ: муха, оплетена в па­яжина.

„О, не!“

— Не мърдай, Гарет! - изгърмя женски глас.

От храстите се появи красива червенокоса жена с дънки и черна фланелка. Стискаше револвер, насочен право в гърди­те му. Спря поглед на ножа му.

— Тук е! - изкрещя тя. - Хванах го! - Понижи глас и се обърна към него: - Прави каквото ти казвам и няма да пост­радаш. Искам да хвърлиш този нож, после да легнеш на зе­мята по очи.