lovech - Ubiyte Raym

Огледа се. Дали Гарет се беше отказал да я преследва и се беше запътил към Аутърбанкс и Мери Бет?

Тя продължи към пътеката за кариерата. Щом излезе на нея, трябваше да се движи още по-внимателно заради капана с амоняка. Не си спомняше точно къде беше заложен. Пред­стави си как бутилката се разбива в някой камък над главата ѝ и как течността я облива. В интензивното веднъж бяха до­карали трима работници от фабриката на господин Давет. Някакъв контейнер се разлял и ги оплискал с концентрира­на солна киселина. Спомни си мъчителната смърт на единия от тях. Другите двама оцеляха, но по лицата и гърдите им останаха ужасни белези.

„Още пет крачки... ето я пътеката!“

Отново спря и се заслуша. Нищо. По ствола на един дебел кедър се плъзна змия.

Лидия потегли пак.

Изведнъж някой я хвана за здравия крак. Тя политна, из­въртя се и се стовари тежко на земята.

Гарет скочи върху нея. Лицето му бе червено от гняв. Си­гурно петнайсетина минути я беше дебнал в храстите. Като богомолка.

— Моля те - прошепна Лидия, ужасена, че ангелът й пази­тел я е изоставил. - Не ме убивай...

— Млък! - изсъска той. - Писна ми вече от теб!

Загледа я, сякаш се чудеше дали първо да я изнасили и пос­ле да я убие, или обратното. После грубо я изправи на крака. Можеше да я хване за ръцете и така да я вдигне, но той пред­почете да я обгърне през гърдите. Допря жилавото си тяло до гърба и седалището ѝ. Най-сетне, след цяла вечност, отпусна прегръдката. Хвана я за едната ръка и я задърпа към водени­цата, без да обръща внимание на стенанията ѝ.

Със стържене, което винаги бе напомняло на Райм звука при точенето на месарски нож, устройството за прелистване заразгръща страниците на „Миниатюрният свят“ - любима­та книга на Гарет, ако се съди по плачевното ѝ състояние.

„Насекомите притежават удивителни приспособителни възможности. Естественият цвят на брезовата пеперуда нап­ример е бял, но в индустриални райони като Манчестър в Англия тя става черна, за да не се забелязва на фона на изца­паната със сажди кора на дърветата.“

Райм прелисти нататък. Четеше само подчертаните от Гарет пасажи. Информацията за мравколъва бе спасила отряда от клопката на момчето. Познавачът на рибешката душа Бен му бе обяснил, че животинското поведение често служи за пример на човека, особено когато става дума за оцеляване.

„Богомолките търкат коремчето си в крилата и така изда­ват зловещ шум, който отблъсква враговете им. Впрочем сами­те те са ненаситни хищници и изяждат всяко животно, което е по-малко от тях, включително птички и дребни гризачи...“ „Смята се, че торните бръмбари са дали на човека идеята за колелото...“

„През седемнайсети век естествоизпитателят Ромюр отк­рил, че осите правят гнездата си от дървесни нишки и слюн­ка. Това му дало идеята да произвежда хартия от дървесина, а не от памук, както се правело дотогава...“

Каква полза можеше да извлече от това? Какво в тези книги можеше да му помогне да открие избягалото момче сред двеста квадратни километра гори и тресавища?

„Насекомите имат много силно развито обоняние. За тях това е основното сетиво. Всъщност те „напипват“ миризмите. Използват ги за много цели: обучение, разузнаване, общуване. Когато някоя мравка намери храна, тя се връща в мравуняка, като оставя миризлива следа с коремчето си по земята. Така другите мравки се ориентират къде е храната. Разбират в коя посока да вървят, защото миризмата има „форма“: по-тясната част на миризливата следа сочи към храната като стрелка. Насекомите използват миризми и за да се предупреждават ед­ни други за приближаването на опасност. Усещат от километ­ри дори единични молекули от миризливото вещество. Така неприятелите им рядко успяват да ги изненадат...“

В стаята сияещ нахлу шериф Бел.

— Току-що говорих с една сестра в болницата. Ед май из­лиза от комата. Лекарят ще се обади след няколко минути.

Райм бе толкова отчаян от безизходицата, в която се на­мираше, че щеше да се зарадва и на свидетелски показания.

Бел закрачи бавно из лабораторията. Всеки път, когато навън се чуеха стъпки, поглеждаше нервно към вратата.

Линкълн Райм отново облегна глава на възглавницата. Очите му зашариха ту към картата, ту към черната дъска, ту към книгата. И през цялото време блестящата синьозелена муха летеше из стаята. Неориентирана като самия него.

През пътеката претича някакво животно и се шмугна в храстите.

— Какво беше това? - попита Сакс; приличаше ѝ на нещо между куче и котка.