lovech - Ubiyte Raym

Житните зърна можеха да се окажат следа. В момента Джим Бел и Стив Фар се обаждаха до всички силози и скла­дове на зърно, но Райм се съмняваше, че чиновниците могат да кажат нещо повече от „Да. Продаваме жито. В стари бре­зентови чували, както всички.“

По дяволите! Изобщо не можеше да се ориентира в този район. Нужни му бяха седмици, дори месеци, за да го опоз­нае.

Разбира се, нямаше толкова време.

Плъзна поглед по списъците с веществени доказателства.

Нищо.

Реши да се заеме отново с книгите за насекоми.

— Бен, би ми подал „Миниатюрният свят“ ?

— Разбира се - отвърна разсеяно Бен.

Подържа няколко секунди книгата пред гърдите на инва­лида. Райм го изгледа накриво. Бен изведнъж си даде сметка, че подава книга на човек, чиято ръка може да се помръдне само с магия. Отстъпи смутено назад; почервеня като домат.

— О, господин Райм... Извинявайте. Изобщо не се замис­лих, сър. Дявол да ме вземе, колко съм глупав. Наистина не исках...

— Бен! Млъкни, мамка ти!

Едрият младеж примигна удивено. Преглътна тежко. От­пусна ръка.

— Направих го, без да искам, сър. Съжаля...

— Млък-вай!

Челюстта на Бен увисна. Огледа отчаяно стаята, но наоко­ло нямаше кой да му помогне. Том стоеше до стената със скръс­тени ръце и никак не приличаше на умиротворител от ООН.

Райм продължи студено:

— Писна ми да се отнасяш с мен, сякаш ще се счупя. Прес­тани да се държиш като страхливец.

— Като страхливец ли? Просто се опитвах да се държа внимателно с човек, който... Искам да кажа...

— Не, това не е внимателно държание. През цялото вре­ме се чудиш как да избегнеш погледа ми, за да не пострада „нежната“ ти душа.

— Вижте, сър. Не е честно...

— Глупости. Време е да сваля меките ръкавици... - Райм се изхили злобно: - Какво ще кажеш за тази метафора? Аз, да си сваля ръкавиците. Няма да ми е лесно, а?... Как ти се струва този майтап?

Бен копнееше да избяга, да се махне от стаята, но краката му сякаш бяха враснали в пода.

— Болестта ми не е заразна - продължи Райм. - Мислиш, че ще я прихванеш ли? Не става така. Страх те е да дишаш, за да не се парализираш и ти. По дяволите, дори те е страх да ме погледнеш!

— Не е вярно!

— Не е ли? Мисля, че е точно така... Какво у мен те пла­ши толкова?

— Нищо не ме плаши! Нищо!

— Нима? Напротив, плашиш се до смърт да стоиш в една стая с мен. Ти си един шибан страхопъзльо!

Едрият младеж се наведе напред, от устата му захвърча слюнка:

— Добре тогава. Начукай си го, Райм! Стоя тук само за да направя услуга на леля си. Всичките ми планове се объркват, а не получавам и стотинка за тази работа! Слушам те как се отнасяш с хората, сякаш всички са длъжни да ти се възхища­ват! Не знам как още те търпят, господинчо...

Замълча. Райм избухна в смях.

— На какво се смеете?

— Виждаш ли колко е лесно?

— Не разбирам какво имате предвид!

— Да ме погледнеш в очите и да ми кажеш, че съм мръс­ник. Бен, аз съм като всеки друг човек. Не искам хората да се отнасят с мен като с порцеланова кукла. Много по-лесно е, ако не се страхуваш да не ме счупиш.

— Предизвикахте ме. Наговорихте всичко това само за да ме изкарате от нерви!

— Да речем, че просто исках да те накарам да се отпус­неш.

Райм не знаеше дали Бен някога ще стане като Хенри Давет - прям човек, който съди за хората не само по външност­та им, - но можеше поне малко да заприлича на него.

— При такова държание би трябвало да си изляза и нико­га повече да не стъпя в тази стая.

— Много хора биха постъпили така, Бен, но аз имам нуж­да от теб. Ти имаш талант! Ето, най-после строшихме леда. Да се връщаме на работа.

Бен започна да монтира „Миниатюрният свят“ на устрой­ството за прелистване. Обърна се и погледна Райм:

— Много ли хора са ти казвали в очите, че си мръсник?

— О, да - обади се Том. - След като го опознаят по-добре, разбира се.

Лидия беше само на трийсетина метра от воденицата.

Вървеше колкото можеше по-бързо към пътеката, но бол­ката ѝ пречеше. Освен това се налагаше да пази тишина. Тъй като ръцете ѝ бяха вързани, тя залиташе наляво-надясно ка­то пациентите с мозъчни травми от болницата и вдигаше мно­го повече шум, отколкото ѝ се искаше.

Заобиколи отдалече воденицата. Спря. От Гарет нямаше и следа. Не се чуваше друг шум освен ромон на вода.

Още няколко крачки.

Десет крачки...

Как само я болеше! Дали глезенът ѝ не беше счупен? Бе­ше се подул и тя знаеше, че ако е счупен, ходенето много ще влоши състоянието ѝ. Кожата ѝ започваше да посинява. Има­ше опасност от инфекция. Може би гангрена. Ампутация. Как­во ще каже приятелят ѝ, ако ѝ отрежат крака? Сигурно ще­ше да я изостави начаса. От опита си като клинична сестра знаеше колко бързо приятелите изоставят пациентите, пре­търпели ампутация.