lovech - Ubiyte Raym

— Сива лисица - обясни Джеси. - Не съм виждал много често, но и рядко идвам от тази страна на реката.

Движеха се бавно по едва различимите следи на Гарет. Внимателно оглеждаха за капани.

Сакс отново се почувства потисната. Вече не вървяха сред борове, а през нещо като тропическа гора. Люси ѝ обясни, че това са каучукови дървета, кедри и водни кипариси. Стволо­вете им бяха покрити с дебел мъх, короните им - оплетени от диви лози, които поглъщаха всеки шум. По земята растя­ха лигави гъби, навсякъде се стелеха жабунясали блата, въз­духът миришеше на гнило.

Сакс загледа отъпканата земя. Обърна се към Джеси:

— Тук сме на километри от града. Кой отъпква тези пъте­ки?

Той вдигна рамене:

— Разни бродяги. Хора, които не си плащат данъците, хо­ра, които правят незаконно уиски, отшелници, деца...

Нед Спото, който се беше облегнал на едно дърво и пи­еше вода, допълни:

— Понякога получаваме сигнали: някой чул стрелба, пи­съци, викове за помощ, забелязал тайнствени светлини. Та­кива неща. Само че, като дойдем, няма нищо. Никой, нито престъпник, нито жертви. Понякога намираме някоя кърва­ва следа, но тя не води доникъде. Винаги се отзоваваме, няма начин, но никога не идваме сами.

— Тук се чувстваш различно - продължи Джеси. - Смеш­но е, но имаш усещането, че тук животът няма никаква стой­ност. Предпочитам да се разправям с надрусани въоръжени хлапета, отколкото да дойда тук. Там, в цивилизацията, поне действат някакви правила. Знаеш какво да очакваш. А тук...

Той вдигна рамене.

Люси кимна:

— Вярно е. Правилата на нормалния живот не важат за никого на север от Пако. Нито за нас, нито за тях. Можеш да стреляш по някого, без да се замислиш дори, и всеки ще го сметне за напълно правилно. Трудно е да се обясни.

Тези мрачни разговори никак не се харесваха на Сакс. Ако и другите полицаи не бяха също толкова нервни като нея, щеше да си помисли, че се опитват да я уплашат, защото е гражданка.

Спряха на един кръстопът. Минаха по двайсетина метра по всяко разклонение, но не успяха да открият следите на Гарет и Лидия. Върнаха се на кръстопътя.

В главата на Сакс звучаха думите на Райм:

„Внимавайте, но се движете бързо. На Лидия сигурно не ѝ остава много време...“

Да се движат бързо, добре. Но накъде? Вероятно и сами­ят Линкълн Райм не бе в състояние да разбере коя от трите пътеки е правилната.

Мобифонът ѝ иззвъня. Люси и Джеси се усмихнаха, явно и те се надяваха Райм да ги упъти. Сакс послуша известно време. После затвори. Пое си дъх и погледна сериозно три­мата си колеги.

— Какво има? - попита Джеси.

— Току-що са се обадили от болницата. Ед Шефър дошъл в съзнание. Успял само да каже: „Обичам те, Оливия“, и ум­рял. Преди мислели, че има предвид Олив стрийт, но всъщ­ност просто споменавал името на жена си. Това е. Съжаля­вам.

— О, Господи! - промълви Нед.

Люси наведе глава, Джеси постави ръка на рамото ѝ.

— Какво ще правим сега? - попита той.

Люси вдигна глава. В очите ѝ блестяха сълзи.

— Ще хванем момчето - каза решително тя. - Ще избе­рем най-логичния път и ще продължим по него, докато не го намерим. И няма да се бавим. - Обърна се към Сакс: - Допа­да ли ти тази идея?

— Напълно.

15.

Лидия Джонсън бе виждала стотици пъти този поглед.

Поглед, в който се чете желание.

Дебелата медицинска сестра с остра коса и пъпчиво лице съзнаваше, че няма с какво да привлече мъжете. Знаеше оба­че, че те винаги търсят едно и също нещо от нея, и беше решила да използва малкото власт, която имаше над тях, за да уреди живота си.

Гарет я бе върнал във воденицата и сега се намираха в същата тъмна стаичка като преди. Момчето стоеше надвесе­но над нея. Лицето му блестеше от пот. Панталоните му бяха издути отпред.

Не сваляше очи от гърдите ѝ. Деколтето на престилката ѝ бе разкъсано, при падането в ямата сутиенът ѝ се беше смък­нал (а може би самият Гарет я е разголил!).

Лидия се отдръпна от него. Опря гръб в стената.

Помисли: „Дали да не му пусна?“

Беше още малък. Сигурно не бе спал с жена. Щеше да свърши бързо. Може би после щеше да заспи и тя да успее да докопа ножа му и да се освободи, а след това да го зашемети и да го завърже.

Но тези кокалести ръце, това подпухнало лице, този лош дъх, миризмата на пот... Как щеше да го изтърпи? И какво щеше да каже приятелят ѝ, като научи?

„Да или не?“

Стигаше само да му се усмихне. Веднага щеше да се хвър­ли върху нея.

„Изчукай ме бързо и да отиваме на кино...“ - така посре­щаше тя приятеля си на вратата. Прегръщаше го и му пошепваше тези думи на ухото.