lovech - Ubiyte Raym

Фред Делрей, с неизменния си черен костюм, също сто­еше наблизо, замислен, сякаш си повтаряше наум пасажи от някоя от философските книги, които обичаше да чете. Щеше да прилича на проповедник, ако носеше бяла риза, а не светлозелена на жълти точки.

Свещеник не присъстваше, въпреки че щатът се слави с набожността на жителите си. Гробищният служител вдигна поглед и попита дали някой от присъстващите иска да каже няколко думи. Тъй като никой друг не пожела, Гарет бръкна в джоба на раздърпания си панталон и извади намачкана кни­га - „Миниатюрният свят“. Зачете с несигурен глас:

— „Някои отричат съществуването на божествена сила, но това цинично схващане търпи сериозна критика, ако се вгледаме в света на насекомите. Те са надарени с толкова много удивителни особености: крила, толкова ефирни, че из­глеждат изтъкани от невидима материя; сетива за определя­не скоростта на вятъра, които позволяват на мухите да раз­берат кога е опасно за летене; толкова съвършен строеж, че инженерите ги взимат за прототипи на съвременните робо­ти; и най-важното, насекомите притежават удивителната спо­собност да оцеляват въпреки старанието на човека да ги уни­щожи, въпреки хищниците и замърсяването на околната сре­да. В моменти на отчаяние трябва да се вгледаме в упоритос­тта и постоянството на тези чудни създания и така да наме­рим утеха и да възродим собствената си вяра.“

Гарет вдигна очи, затвори книгата и запука нервно с кокалчета. Погледна Сакс:

— Искаш ли... такова... и ти да кажеш нещо?

Тя поклати глава.

След известно време мълчаливата групичка тръгна бавно по виещата се нагоре алея. Гробарите започнаха да засипват дупката. Докато стигнат на върха на покрития с дървета хълм, на който се намираше паркингът, Сакс остана почти без дъх.

„Не бих имал нищо против да ме погребат на такова място...“

Тя спря и избърса чело: севернокаролинското слънце все така печеше безмилостно. Жегата явно не правеше впечат­ление на Гарет. Той изтича към колата на Люси и започна да вади торби с храна от багажника.

Нито времето, нито мястото бяха подходящи за пикник, но може би руската салата и динята все пак не бяха чак тол­кова лош начин да изразят почитта си към мъртвите.

И алкохолът, разбира се. Сакс разрови торбите и най-сет­не откри бутилката осемнайсетгодишно уиски „Макалан“. Дръпна запушалката и тя се отвори с леко изпукване.

— О, любимият ми звук! - възкликна Линкълн Райм.

Той внимателно се приближи с количката си. Склонът към гроба бе прекалено стръмен и той се беше задоволил да наблюдава погребението на тленните останки на семейство­то на Гарет от паркинга.

Сакс наля уиски в чашата му, в която бе потопена сламка. После сипа и на себе си. Останалите пиеха бира.

— Внимавай с ментетата, Сакс - предупреди я той. - Най-добре си пий оригинал но уиски.

Сакс се огледа:

— Къде е жената от болницата? Болногледачката.

— Госпожа Руис ли? Напусна. Заряза ме без никакво пре­дупреждение.

— Напуснала ли? - обади се Том. - Сигурно си я изкарал от нерви. Да не би сам да си я уволнил?

— Държах се като ангелче - тросна се криминологът.

— Как си с температурата? - попита болногледачът.

— Чудесно. Ами ти?

— Може би е малко висока, но затова пък нямам пробле­ми с кръвното.

— Да, ама имаш дупка от куршум.

— Ти по-добре...

— Казах ти, че се чувствам чудесно.

— ...се прибери на сянка.

Райм изръмжа недоволно, но се вмъкна под дърветата.

Гарет внимателно подреждаше храната и напитките на една пейка.

— Как си? - прошепна Сакс на Райм. - И недей да ми ръмжиш, не те питам за температурата.

Не беше добре. Дишаше с помощта на диафрагмен сти­мулатор. Апаратчето му беше противно (преди години се бе­ше откачил от него), но сега без него не можеше да живее. Преди два дни, докато лежеше на операционната маса, Ли­дия Джонсън едва не спря дишането му завинаги.

В чакалнята, след като се сбогува с Амелия и Люси, тя влезе в някакъв кабинет. Сакс обаче забеляза, че на вратата пише „Неврология“.

— Не спомена ли, че работи в онкологията? - попита тя.

— Да.

— Тогава каква работа има там?

— Може би иска да поздрави Линкълн.

Сакс обаче не мислеше, че е нормално сестрите да посеща­ват пациенти в операционната. Бързо си даде сметка, че Ли­дия е имала информация за заболелите от рак жители на Та­нърс Корнър. После си спомни, че някой е давал сведения на Бел. Кой друг, ако не сестра от онкологичното отделение?

Сподели това с Люси, която веднага се обади в телефон­ната централа, за да провери с кого е разговарял Бел. Оказа се, че е провел стотици разговори с Лидия.