lovech - Ubiyte Raym

— Наистина ли? - възкликна той, въпреки че нямаше ни най-малка представа за какво става дума. - Много интересно.

После дойде един санитар и го закара в операционната.

Две сестри го преместиха от количката на операционната маса. Едната отиде в другия край на стаята и започна да вади инструменти от автоклава.

Залата не отговаряше много на представите му за опера­ционна. Наистина беше постлана със зелени плочки и имаше метални умивалници, инструменти и апарати, но също така в нея бяха натрупани огромно количество кашони. Имаше и голяма стереоуредба. Прииска му се да попита каква музика ще слушат, но после се сети, че ще спи през цялото време и това изобщо не го засяга.

— Странно - наза той на сестрата, която стоеше до него.

Тя се обърна. Носеше маска; само очите ѝ се виждаха.

— Кое? - попита тя.

— Оперират единствената част от тялото ми, която може да ме заболи. Ако ми режеха апендикса например, нямаше да има никаква нужда от упойка.

— Наистина е забавно, господин Райм.

Той се изсмя леко и си помисли: „Откъде знае името ми?“

Линкълн Райм разделяше хората на две групи: пътуващи и пристигащи. Някои обичат самото пътуване, други - само мястото, към което са се запътили. Той спадаше към прис­тигащите. Крайният отговор на криминологичната загадка му бе много по-интересен от търсенето му. Сега обаче, прос­нат по гръб под операционния прожектор, той предпочита­ше обратното. Предпочиташе да остане в това състояние и да се надява за бъдещето, вместо да види крайния резултат.

Анестезиоложката се приближи и заби игла в ръката му. Беше индийка, работеше много чевръсто.

— Сега ще поспите - каза тя с лек акцент.

— С удоволствие.

— Когато ви сложа упойката, ще ви помоля да започне­те да броите назад от сто. Ще заспите, без дори да усетите.

— Какъв е рекордът?

— При броенето ли? Един човек, много по-едър от вас, стигна до седемдесет и девет.

— Аз ще се постарая да издържа до седемдесет и пет.

— Ако успеете, ще ви запишат в „Рекордите на Гинес“.

Тя изпразни спринцовката в системата му и загледа няка­къв монитор.

— Сто, деветдесет и девет, деветдесет и осем, деветдесет и седем... - започна Райм.

Другата сестра, онази, която знаеше името му, се наведе и прошепна:

— Здрасти.

Гласът ѝ звучеше странно. Той я погледна.

— Аз съм Лидия Джонсън - продължи тя. - Джим Бел и Хенри Давет ми поръчаха да ви кажа „Сбогом“ от тях.

— Не! - промълви той.

— Спокойно. Всичко е наред - каза анестезиоложката, без да сваля очи от монитора.

Лидия доближи уста до ухото му и прошепна:

— Запитвали ли сте се откъде Джим е научил за другите болни от рак?

— Не! Спрете!

— Аз му давах имената им, за да може Кюлбо да се погри­жи за тях. Джим Бел ми е любовник. От години се занимава­ме с това. Той ме прати в Блакуотър Ландинг след отвличане­то на Мери Бет. За примамка... Отидох да се помотая наоколо, в случай че Гарет пак се появи. Щях да отвлека вниманието му, за да могат Джеси и Ед Шефър да го заловят. Ед също беше замесен. После щяха да го принудят да каже къде е скрил Мери Бет. На никого не му беше дошло наум, че ще реши да ме отвлича. Така успя да се измъкне, преди Джеси да дойде.

„О, да, в този град има няколко оси...“

— Спрете! - понечи да извика Райм, но от устата му се изтръгна само неразбираем шепот.

— Петнайсет секунди минаха - каза анестезиоложката. - Може би все пак ще биете рекорда. Продължавате ли? Не чувам да броите.

Лидия го докосна по челото:

— Ще „бдя“ над вас. Знаете ли колко много неща могат да се случат по времето на една операция? Прекъсване на тръбата за кислорода, грешки в лекарствата. Какво ли не.

— Чакайте - опита се да извика Райм. - Чакайте!

— Уха - изсмя се анестезиоложката, без да изпуска от поглед монитора. - Двайсет секунди. Мисля, че ще успеете, господин Райм.

— Не мисля така - прошепна Лидия и бавно се изправи.

Пред очите на Райм всичко бавно посивя.

46.

„Това наистина е едно от най-красивите места на света... - помисли си Амелия Сакс. - За гробище.“

Гробищният парк на Танърс Корнър бе разположен на върха на един хълм, от който се разкриваше широка гледка към река Пакенок. Местността беше много красива и това бе първото нещо, което се виждаше, ако човек пристига от­към Ейвъри.

Блакуотър Канал също блестеше под слънчевите лъчи. Оттук дори това мрачно съоръжение, причинило толкова смърт и тъга, изглеждаше красиво.

Около отворения гроб, в който гробарят спускаше една урна, стояха още посетители. До Сакс бяха Люси Кър и Га­рет Ханлън. От другата страна стояха Мейсън Жермен и Том, с бастун и както винаги, с безупречно изгладени панталони и риза. Носеше и червена карирана вратовръзка, която въпре­ки цвета си изглеждаше подходяща за тържествения момент.