lovech - Ubiyte Raym

Вратата към главното помещение на ареста се отвори и един полицай, когото не беше виждала досега, се показа на прага.

— Търсят ви по телефона.

Отвори килията и я заведе до метална маса с телефон. Сигурно беше майка ѝ. Райм би трябвало вече да я е извес­тил. А може би беше приятелката ѝ Ейми от Ню Йорк.

Когато вдигна слушалката обаче, чу гласа на Линкълн Райм:

— Как е там, на „топло“, Сакс? Хладничко ли е?

— Добре е.

— Адвокатът ще пристигне довечера. Добър е. Занимава се с криминално право от двайсет години. Успя да оправдае един престъпник, когото аз разкрих. Щом успя да постигне такова нещо, значи наистина е добър.

— Стига, Райм. Струва ли си труда? Помогнах на убиец да избяга от затвора и убих местно ченге. Не мога да си предс­тавя по-безнадежден случай.

— За това ще говорим после. Искам да те попитам едно нещо. Прекара два дни с Гарет. Разговаряхте ли за нещо?

— Да.

— За какво?

— За разни неща. За насекомите. За гората, за блатата. Не си спомням всичко.

— Трябва да си спомниш. Искам да науча всичко, което е казал.

— Какъв смисъл има?

— Хайде, Сакс. Достави радост на един стар инвалид.

40.

Линкълн Райм седеше сам в импровизираната лаборато­рия и се бе съсредоточил върху списъка на веществените до­казателства. Проследи по картата течението на Пакенок, от изворите ѝ в Грейт Дизмал Суомп, през Блакуотьр Ландинг, до океана на запад.

В единия край картата бе леко намачкана. Така, че на чо­век да му се прииска да стане и да я оправи.

„Така тече животът ми през последните няколко години - помисли си той. - Не мога да оправя нищо сам.“

„А може би скоро ще бъда в състояние сам да се справям. След като доктор Уивър ме нареже и запълни дупките с чу­додейните си препарати от акулски зародиши... може би то­гава ще мога да прокарам ръка по тази карта и да изпъна малката неравност.“

„Безполезно движение, но какво удовлетворение ще ми донесе...“

Отвън се чуха стъпки. Вероятно от тежки военни обувки с твърди подметки. По интервала между стъпките личеше, че човекът е висок. Райм реши, че е Джим Бел, и действи­телно самият шериф влезе в стаята.

— Линкълн, какво има? - попита шерифът. - Натан каза, че било спешно.

— Влез, затвори вратата. Виж първо дали има някой в коридора.

— Никой няма.

Затвори вратата, облегна се на масата и скръсти ръце. Райм продължаваше да разглежда картата.

— Тази карта не включва района на север и на изток, къ­дето се намира Дизмал Суомп Канал, нали? - отбеляза той.

— Канала ли? Не.

— Какво знаеш за него?

— Не много - отвърна уклончиво шерифът.

— Направих малка справка. Каналът е част от Крайбреж­ния плавателен път. Нали знаеш, можеш да тръгнеш с кораб от Норфолк във Вирджиния и да стигнеш до Маями, без изоб­що да видиш океана. Само по канали.

— Да, всеки в Каролина знае за Крайбрежния път. Аз лично никога не съм плавал по него. Само да видя параход, и хващам морска болест.

— За изкопаването на Дизмал Суомп Канал са били необ­ходими двайсет години. Дълъг е трийсет и три километра. Копан е само на ръка. Удивително, не смяташ ли?... Имай търпение, Джим, скоро ще научиш за какво ти разправям всичко това. Погледни синята ивица на картата, между Танърс Корнър и река Пакенок.

— Нашия канал ли имаш предвид? Блакуотър Канал?

— Същия. И така, по него може да се стигне до Пако, после до Грейт Дизмал и...

Отвън се чуха стъпки и вратата се отвори. Райм замълча.

На прага се появи Мейсън Жермен.

— Ето къде си бил, Джим! Трябва да се обадиш в Елиза­бет Сити. Капитан Декстър има някои въпроси за случилото се в бараката.

— Говорим си с Линкълн. Тъкмо обсъждахме...

Райм побърза да го прекъсне:

— Виж, Мейсън, би ли ни оставил малко насаме?

Мейсън ги изгледа с недоумение. После кимна.

— Искат да им се обадиш колкото се може по-скоро, Джим.

Излезе, преди шерифът да успее да му отговори.

— Тръгна ли си? - попита Райм.

Бел отново надникна в коридора.

— Каква е тази тайнственост, Линкълн? - попита.

— Би ли погледнал и през прозореца? Искам да съм сигу­рен, че Мейсън си е тръгнал. И затвори тази врата.

Бел затвори вратата. После отиде на прозореца и поглед­на навън.

— Да. Излезе. Защо...

— Добре ли познаваш Мейсън?

— Колкото останалите заместник-шерифи. Защо?

— Защото той е убил семейството на Гарет.

— Какво? Мейсън ли?

— Да, Мейсън.

— Защо, по дяволите?

— Защото Хенри Давет му е платил.

— Чакай, чакай. Не разбирам.