Джо Абъркромби - Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море

– О, аз давам клетви под път и над път, вече съвсем им изгубих края, коя да изпълнявам, коя не. Този пастор имал същия проблем. Защото кралят седи между богове и хора, а върховният крал – между богове и крале. А този напоследък си мислел, че седи дори още по-високо. Тя знаела, че заповедта му трябва да бъде изпълнена. Затова скроила план. Да замени своя крал с по-сговорчивия му брат. Да отстрани всички законни наследници на трона. Да хвърли за това вината върху заклет враг от далечния север, където кракът на цивилизован човек рядко стъпва. Да каже, че е дошъл гълъб от друг пастор с предложение за мир, и така да примами своя крал в капан...

– Може би там е открила по-малкото зло – каза майка Гундринг. – Може би не е имала друг избор, или това, или да гледа майка Война да разперва кървави криле над земите около Разбито море.

– По-малкото зло и всеобщото благо. – Ярви пое дълбоко дъх и той прониза болезнено гърдите му. Замисли се за черните птици в клетката на сестра Ауд. – Само дето набеденият пастор никога не изпращала гълъби. Само врани.

Чашата застина на половината пък към устните на майка Гундринг.

– Врани?

– Толкова често става така, една дребна подробност и целият добре скроен план се срива в руини.

– Ах, тези досадни подробности. – Едното й око потрепери, докато се взираше в чашата. Тя отпи нова голяма глътка и двамата с Ярви замълчаха, заслушани в пращенето на огъня. – Досетих се, че един ден ще разплетеш историята – каза накрая тя, – но не очаквах да е толкова скоро.

– Хм, нека позная, не преди да умра в Амвенд.

– Това не беше мое решение – отвърна възрастният пастор. Тя, която му бе като майка. – Ти трябваше да издържиш изпита, да се откажеш от престола и един ден да заемеш мястото ми, това винаги е бил планът ми за теб. Но Одем ми нямаше доверие. Избърза. Не можех да спра майка ти да те качи на Черния трон. – Тя въздъхна горчиво. – А и баба Вексен нямаше да остане доволна от такъв развой на събитията.

– Затова ме остави да падна в капана на Одем.

– С огромно съжаление. Там видях по-малкото зло. – Тя остави чашата на пода до себе си. – Как свършва притчата ти, брат Ярви?

– Току-що свърши. С огромно съжаление. – Той вдиг­на поглед от огъня и я погледна право в очите. – И искаш да кажеш отец Ярви.

Възрастният пастор сбърчи чело, погледна го учудено, после сведе поглед към чашата на пода.

– Черен език?

– Дадох клетва, майко Гундринг. Да отмъстя на убийците на баща ми. Може и да съм получовек, но дадох цяла клетва.

Пламъците в огнището подскочиха и оранжевите им светлини заблестяха в бурканите по рафтовете.

– Баща ти и брат ти – изграчи пресипнало тя. – Одем и хората му. И още толкова други. А сега Последната врата се отваря за мен. И всичко... за едни монети.

Майка Гундринг примига и залитна напред. Ярви се пресегна рязко и я подпря с лявата си ръка. С дясната намести възглавничката зад гърба й и я облегна внимателно назад в стола.

– Изглежда, монетите могат да бъдат истински смъртоносни.

– Съжалявам – прошепна тя.

– Аз също. В цял Гетланд няма да намериш човек с повече съжаления от мен.

– Не мисля така. – Тя се усмихна немощно. – Ти ще бъдеш добър пастор, отец Ярви.

– Ще се постарая.

Тя не отговори.

Ярви пое разтреперан дъх и притвори клепачите й. Кръстоса сбръчканите й ръце в скута и се отпусна обратно прималял на столчето. Продължаваше да седи на него, когато вратата се отвори с трясък. Фигурата на новодошлия изкачи тичешком стъпалата и сноповете билки, провесени от тавана, започнаха да се полюшват като тела под бесилката, докато той се провираше през тях.

Беше един от младите воини, наскоро издържал изпита в квадрата. Оказа се по-млад и от Ярви, когато зас­тана на входа и светлината на огъня освети голобрадото му лице.

– Крал Удил иска да поговори с пастора си – каза той.

– Нима?

Ярви лисна останалия на дъното на чашата чай в огъня и обви пръсти около студения елфически метал на жезъла на майка Гундринг. На своя жезъл.

Изправи се.

– Предай на краля, че идвам.

Благодарности

Както винаги, на четиримата, без които:

Брен Абъркромби, чиито очи подпухнаха от чете­нето й;

Ник Абъркромби, чиито уши писнаха от слушането й;

Роб Абъркромби, чиито пръсти се протъркаха от прелистване на страниците й;

Лу Абъркромби, чиито ръце изтръпнаха да ме вдигат.

После, и понеже човекът не е самотен остров, особено този тук, най-сърдечните ми благодарности: