lovech - Otveten udar

Харват вдигна среден пръст и отново започна да се храни.

- Не можа да изчакаш камерата да се изключи, а?

- Да бе, не се сдържах. Много смешно, Ник.

Кампос се опита да възвърне сериозното си изражение.

- Не, прав си. Не е за смях. Нека само те попитам нещо.

- Какво?

- Докато закопчаваше онзи човек, го заливаше с цветисти ругатни, нали?

- Е, и?

- В този смисъл смятам, че това се брои за роля с реплики. Ти успя, синко. Ще те номинират за „Оскар“.

- А уж аз съм бил многознайко. Слушай, казах ти го, защото мислех, че ще си мълчиш. Предназначено беше само за твоите уши.

- Гроб съм. Разчитай на мен - увери го Кампос и след кратка пауза продължи. - Не съм единственият, който знае, че ти си човекът от репортажа, нали?

- Не. Точно заради това си имам ядове в службата.

- Президентът ли?

- Не. Някой, който се опитва да се добере до него, като съсипе мен.

- И ще го направи, като разгласи самоличността ти?

- Силно се надявам да не стане така, но не се учудвай, ако накрая и аз се заема с клиентите в „Уол-Март“.

- Ще бъдеш само стажант - подхвърли Кампос. - Никой няма да ме измести от този пост, дори голяма телевизионна звезда като теб.

- Добре, ще бъда стажант - съгласи се Харват. - А сега ще ми помогнеш ли или не?

Кампос се пресегна към куфарчето до стола си, извади кафяв хартиен плик и го плъзна по масата към колегата си.

- Толкова успях да направя за такъв кратък срок.

Харват извади документите от плика, докато Кампос продължаваше да говори:

- След като са изритали онзи тип Рейбърн от Сикрет сървис, следите му изстиват, все едно е изчезнал в субполярния пояс. Сякаш се е изпарил. Не е плащал данъци, не си е подновявал паспорта, не е използвал кредитни карти, няма движение по социално осигурителния му номер - нищо.

- А другото име дето ти дадох? На онази жена?

- С нея имах малко повече късмет. Джилиън Алкът. Двадесет и седем годишна. Родена в Корнуол, Англия. Учила е в университета Кеймбридж и има бакалавърска степен по биология, а после защитила докторантура по палеонтология.

- Какво по дяволите е палеонтология? - попита Харват.

- И аз не знам - отвърна Кампос, - но каквото и да е, явно я е направило достатъчно квалифицирана за сегашния и пост - преподава химия в елитна частна гимназия в Лондон, наречена “Аби колинж”. Никога не съм разбирал британците. Наричат гимназията “колеж”, а колежа - “университет”. Както и да е, всичко е в досието. А междувременно, ще се поразровя за още факти около Рейбърн.

- Благодаря, Ник. Оценявам жеста.

- Не го оценявай. Само оправи каквото си оплескал и излез откъм правилната страна.

Харват извърна очи към водата и Кампос успя да прочете мислите му.

- Заминаваш за Лондон, нали?

- Да - отвърна Харват.

- Е, ако имаш нужда от още нещо, обади ми се.

- Всъщност сещам се за нещо - рече Харват, който отвори портфейла си и отброи няколко банкноти, за да плати за вечерята - Трябва ми превоз до летището и оръжие.

ГЛАВА 17

“Таверната на Никос”

Район “Плака”

Атина

Халид Аломари се опита да овладее гнева си. Плъзна капака на мобилния си телефон и го хвърли на дървената маса пред себе си. Шумът на профучаващите мотоциклети се смесваше с гласовете на продавачите, които връхлитаха със стоките си върху туристите, тълпящи се по прашните тротоари. Аломари отново се зачуди защо никоя от свръзките му не даваше резултат. В страни като Бангладеш тайните бързо се разнасяха, но по някаква причина точно тази му убягваше. Докато се опитваше да подреди в ума си фактите около случилото се, той съвсем сериозно се замисли дали да не убие един или двама от мизерните си съучастници, за да мотивира останалите.

Нямаше никаква логика. Хора като Емир Токай не можеха просто да изчезнат. Те не бяха пригодени за подобно нещо. Все пак Токай беше учен, а не оперативен агент…Трябва да има някакъв начин да бъде открит”, помисли си Аломари. Убиецът се беше добрал до всички останали изследователи от списъка и не му допадаше мисълта, че един му се е изплъзнал. Положението ставаше все по-трудно, защото му оставаше много малко време.

Когато за последно беше разговарял с работодателя си - познаваше го единствено под прякора „Акреп“, или „Скорпиона“ той бе изпаднал в ярост. Обвини го, че действа твърде бавно с убийствата. По някакъв начин, както винаги досега, беше успял да научи за изчезването на последния учен от списъка. За пореден път Аломари се запита дали има полза от това да се забърква с подобен човек.