lovech - Otveten udar

- При цялото ми уважение, сър - отговори Чарлз Андерсън, - но тя не иска да види Харват на позорния стълб, а вас.

Президентът се обърна и застана отново зад бюрото си.

- Защо тогава не е погнала мен?

- Погнала е точно теб, Джек. Просто такива са методите и. Знаеш го.

- Е, методите и намирисват.

- Тук мненията ни съвпадат - съгласи се Андерсън.

- Не е редно да съсипваш почтени хора, на които страната разчита. Щом аз нейната цел, нека се захване с мен.

- Ще се погрижа да й го кажа, когато пристигне. А междувременно, ако ми дадеш някакви компрометиращи снимки на самия себе си, може да я убедя да се съгласи на сделка.

Президентът сякаш понечи да се усмихне, но на лицето му се изписа само гримаса и той премина към следваща тема:

- Какво ново от главното командване и от Военномедицинския институт по заразните болести?

Андерсън извади официалния доклад от папката пред себе си и отговори:

- Новините не са добри. Институтът е изолирал на болестта, но тя, изглежда, е резистентна към всичко, което са пробвали. В момента работят с представители на Центъра за контрол и превенция на болестите и отделението на клиниката за екзотични болести “Майо”, но засега не са отбелязали напредък. Поне засега няма други случаи, освен инцидента в Асалаам.

- Засега - уточни президентът. - И то само защото в момента така е изгодно на онези, които стоят зад всичко това. Каква е степента ни на готовност, ако болестта се появи тук?

Андерсън се върна към доклада си и отвърна:

- Първите, които поемат случаите, ще бъдат личните лекари и спешните отделения на болниците. Разпространихме бюлетини чрез системата “Хелтуоч”, с който призоваваме да докладват на местните здравни служби за всички случаи, при които се наблюдават познатите ни симптоми. Съответните здравни служби ще докладват на кризисен център, създаден към Департамента за вътрешна сигурност. Най-важното е да успеем в най-кратки срокове да ограничим разпространението на възможна епидемия.

- Какво ще правим, ако не успеем?

Андерсън се опита да успокои президента.

- Нека не се тревожим предават познатите ни симптоми. Съответните здравни служби ще докладват на кризисен център, създаден преждевременно.

- Чък, и двамата знаем много добре, че е само въпрос на време. Те вече са се сдобили със страховития бич божи. Бич, който ще пощади само последователите на тяхната вяра.

- Което ни вдъхва увереност, че е възможно болестта да бъде избегната… Че има начин да се имунизираме срещу нея.

На президента много му се искаше да може да сподели оптимизма на Андерсън, но той трябваше да бъде подготвен за най-лошото и едва след това да се надява на най-доброто.

- А ако не сме в състояние да ограничим разпространението на болестта и не успеем да имунизираме населението? Тогава какво?

- Военномедицинският институт все още разработва възможните сценарии.

- Да бъдем откровени. Какво ще стане в най-лошия случай?

Шефът на канцеларията нямаше избор, освен да отвърне с неохота:

- В най-лошия случай трябва да действаме по протокола „Лагерен огън“, за да гарантираме ликвидирането на това нещо още в зародиш.

Лицето на Рътлидж изгуби цвят.

- И аз ще стана първият американски президент, дал съгласие за термоядрен удар на родна земя срещу собствения му народ.

ГЛАВА 19

Лондон

Джилиън Алкът, учителка по химия в престижния лондонски колеж „Аби колидж“, внимателно заобикаляше локвите по улица „Пембридж Роуд“ в квартал Нотинг Хил. Когато стигна до метростанцията на улица „Нотинг Хил Гейт“, червенокосата жена, висока метър и седемдесет, с тъмнозелени очи и високи скули, учтиво, но решително започна да си поправя път през тълпата, която бе се струпала на входа, търсейки подслон от бурята. След като затвори огромния си чадър марка “Бърбъри” и по навик го изтърси три пъти от дъждовната вода, тя го пъхна под лявата си мишница и извади от портмонето картата си за метрото.

Макар че Джилиън беше в отлична физическа форма и можеше съвсем спокойно да извърви пеш разстоянието, като мине за по-кратко през градините “Кенсингтън”, времето и се струваше твърде противно. Още от детството си ненавиждаше бурите.

Беше на седем години, когато родителите и я оставиха при баба и заминаха за вътрешността на страната, за да продадат част от добитъка си. Беше късен петъчен следобед и времето беше започнало да се разваля половин час след отпътуването им. Тя стоеше зад прозорците в малката каменна къща, втренчена в огромните бели вълни, надигащи се от притъмнялото Келтско море. Баба и извади всички възможни настолни игри. Искаше да отклони вниманието на Джилиън от вилнеещата навън буря. Малката се опитваше с всички сили да не губи самообладание, но къщата се разтърсваше при всеки гръмотевичен удар и тя беше убедена, че следващия път бурята ще запокити миниатюрната постройка към близките скали и ще я катурне в морето.