lovech - Otveten udar

“Старото куче, което има нужда да научи нови номера”, като самия Рейбърн се самоопределяше на шега, прояви силен интерес към кариерата на Харват във военноморските сили и към новите методи в областта на контратероризма. Двамата често замръкваха с по халба бира в ръка в някоя от кръчмите на Белтсвил, Макар по онова време Скот да не беше забелязал, Рейбърн бавно и методично черпеше знания от него. Това продължи и след Белтсвил. Когато курсистът му се дипломира, Рейбърн си издейства да бъде зачислен към току-що произведения полеви агент.

Тандемът работи върху няколко изтощителни случая, преди Белия дом да реши, че Харват е готов за висшата лига на президентската охрана. На новия си пост той беше твърде зает и двамата приятели постепенно изгубиха връзка. Скот беше изпитвал вина заради това. Ако навремето бившият тюлен знаеше, че Рейбърн нарочно не поддържа контакт с него, понеже вече не му е нужен, сигурно щеше да се почувства съвсем различно. Едва когато Тимъти отново попадна в полезрението му, младият агент осъзна, че е бил измамен.

Рейбърн оглавяваше екип на Сикрет сървис, който съвместно с отряд на Държавния департамент трябваше да охранява чуждестранна високопоставена персона, поканена на посещение в Съединените щати. Два дни след пристигането си високият гост бе убит.

Поради експертния му опит в борбата срещу тероризма Харват беше помолен да участва в разследването. Колкото по-надълбоко навлизаше в случая, толкова повече инстинктът му подсказваше, че убиецът или убийците по някакъв начин са получили помощ от вътрешен източник. Макар да не му се искаше да продължава в тази посока, той нямаше друг избор, освен да извърши обстоен преглед на охранителния отряд.

Щом свърза нещата, картината се изясни и тя не беше никак обнадеждаваща. Интуицията му не го беше подвела. Всичко сочеше, че някой е бил подкупен. Впоследствие следата го отведе до един от хората на Рейбърн, но в цялата история все още имаше нещо гнило и Харват продължи да рови, без да вдига шум.

Участието на Скот в разследването беше нещо, което Рейбърн нямаше как да предвиди. Той си беше набелязал изкупителна жертва и беше подхвърлил улики, които толкова категорично да насочат подозренията на разследващите, че когато се натъкнат на тях, те да са напълно убедени, че са пипнали виновника. Самият Харват обаче вече беше изпитал на собствения си гръб какво е да бъдеш обвинен несправедливо в престъпление, което не си извършил, и работеше извънредно, за да оневини агента, който според него не беше замесен в убийството.

Разобличаването на Рейбърн като истинския виновник обаче беше съвършено друга история. Когато дойде часът на истината, повечето улики срещу него, както и начинът, по който Харват се бе сдобил с тях, не бяха приети в съдебната зала. Разполагаха обаче с достатъчно доказателства, за да го изритат от Сикрет сървис и да направят всичко възможно той да не работи никога вече в органите по сигурността. Подхранвайки гнева, предизвикан от предателството на Рейбърн, Харват продължи да работи неофициално и в края на краищата се добра до номера на банкова сметка на Кайманите, която бившият му приятел ползваше за кървавите си пари. Използвайки свои канали. Скот се погрижи средствата в нея да бъдат дискретно прехвърлени в компенсационен фонд, създаден в полза на семейството на загиналия висок гост.

Източването на сметката му достави нищожно удовлетворение. Беше убеден, че виновникът трябва да бъде съден за убийство. След официалното закриване на разследването Рейбърн изчезна. Но Харват никога не го забрави. Подозираше, че и американското правителство още го помни. Някъде в разузнавателната общност все още някой го държеше под око, но сега, когато сенатор Кармайкъл се опитваше да сложи главата на Харват на дръвника, Гари Лоудър бе дал ясно да се разбере, че не иска агентът му да установява каквито и да било контакти, включително и със собствения си шеф. Гари бе измислил заобиколен начин за връзка с Харват, но само при крайно неотложни обстоятелства. За момента агентът оперираше без мрежа и предвид текущата ситуация във Вашингтон, ако загинеше, никой нямаше да рискува да идентифицира останките му.

Това му оставаше само една възможност - да прояви творчество, като на първо място се снабди с необходимата разузнавателна информация.

След като имаше изрична забрана да се свързва с когото и да било от разузнаването, той реши, че ще трябва да излезе извън обичайния си кръг от познати. Отне му малко време, но скоро се сети кой би могъл да му помогне. Единственият въпрос беше дали Ник Кампос ще е в настроение да му окаже такава огромна услуга.