lovech - Chovekat ot FBR

- Какво да правя, Ас? - запита той. Трябваше да крещи, за да го чуят: агонизиращите викове на Рич затрудняваха силно връзката между тях.

- Хвани му ръката и се опитай да я опънеш. После силно я разтрий.

Жената се опитваше да масажира пръстите на краката му и прасците: мускулите му там се бяха втвърдили като камък - можеше да ги разтрива само като забива кокалчетата на пръстите си в тях. В този момент мускулите на кръста му се свиха внезапно, Рич се изви като делфин и едва не изхвърли водача от площадката.

Крясъците на Рич и собствените им опити да го надвикат им попречиха да чуят хеликоптера. Забелязаха го едва когато бе почти над главите им. Шумът от двигатели­те отекваше в скалите наоколо и заглушаваше гласовете им. Хората върху издатината вдигнаха глави и го видяха да се върти само на няколко метра от билото. През отворената му врата просвяткваше упорито сигнална светлина, а в предната част на машината алпинистите видяха две глави в шлемове с големи бели букви „ФБР“ отстрани.

От хеликоптера още не ги бяха забелязали. Продължа­ваха да оглеждат околността и да дават кодирани светлин­ни сигнали така, че да бъдат видени от всички, които се намираха сега в планината.

Водачът успя да предизвика отпускане на мускулния спазъм в дясната ръка на Рич и се зае да помага на жената, която масажираше измъчените му крака.

Хеликоптерът се върна отново, този път малко по-далеко от тях. Някой отвътре продължаваше да подава светлинни сигнали, насочени към планината. Проблясъците светлина следваха един след друг в премерен ритъм.

- Какво правят, по дяволите? - запита жената.

Водачът се загледа в сигналите, като неволно замърда устни.

- Това е морзовата азбука - обясни той.

- Какво искат?

Водачът бавно изрече буквите така, както ги виждаше да идват една след друга със съответните кратки и дълги проблясъци.

- Б...Е...К...Е...Р...

- Бекер? - запита озадачено жената. - Какво е „бекер“?

Водачът въздъхна тежко и насочи вниманието си към крака на Рич.

- Страхувам се, че съм аз - каза той.

ГЛАВА

2

Дий търсеше нещо, с което да го набие. Тя ругаеше, мяташе се гневно из стаята, опитваше върху мебелите разни предмети, които решаваше, че могат да бъдат използвани за целта, и ги хвърляше настрана - понякога срещу него, отвратена, че не бяха достатъчно подходящи. Аш лежеше на леглото в очакване. Гледаше я как дърпа закачалките за дрехи в гардероба на мотела, но те бяха здраво закрепени към напречната пръчка. Съпротивата им я вбесяваше още повече. Помисли си дали да не ѝ каже, че вече бе пробвала безуспешно да измъкне някоя от тях, но реши да не се обажда. Любимият ѝ инструмент за наказа­ние бе телената закачалка, но оскъдната мебелировка на мотелите я бе принудила да ползва каквото ѝ попадне подръка.

Той лежеше на леглото и чакаше. Накрая все ще намери нещо, което да ѝ хареса. В момента изглеждаше, че ще си изхаби беса само в търсене. Дори страничен човек би си помислил, че тя ще се строполи на пода, изтощена и изразходвана много преди да се доближи до него. Аш знаеше обаче, че щом веднъж започне да бие, енергията ѝ се възстановяваше. Тя черпеше сили от насилието - точно както гневът ѝ се само подклаждаше от собствения си огън, докато се превърне в бяс.

Ровеше за трети път в куфара си, сякаш очакваше телената закачалка внезапно да се материализира. Аш не ѝ напомни, че вече е търсила там. Бе оставил закачалката в предишния мотел, когато тя му бе поверила опаковането на багажа. Той не харесваше телената закачалка: бе прекалено тънка и оставяше грозни подутини по тялото му. Тогава Дий се гърчеше в клещите на едно от заслепява­щите я главоболия и не бе забелязала, когато Аш пъхна закачалката под леглото. Бе изненадан, че тя не успя да го хване в този спонтанен акт на предателство. Нямаше начин да се скрие нещо от нея. Много пъти му бе казвала, че може да чете мислите мy, и той ѝ вярваше. Кой знае, може би главоболията ѝ се отразяваха стимулиращо на способността да разчита мислите на хората.

Тя внезапно замря, все още с гръб към Аш; куфарът се свлече на пода. Обърна се бавно към него и запита с много спокоен глас.

- Къде остави закачалката?

Изглежда, и този път бе разчела мислите му.

Аш дори не си и помисли да я излъже. Нямаше смисъл: тя виждаше през него като през стъкло.

- Оставих я в Бранфорд - отговори той. Не бе сигурен, но мислеше, че бяха живели последно в Бранфорд. Географията винаги го объркваше.

- Направил си го нарочно - заяви гя.